Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Дръж — каза той, като подаде грамотата на графа, — но с едно условие.

— Какво?

— Ще се помириш с кавалера.

— На драго сърце — отговори дьо Гиш.

И подаде ръка на кавалера с такова безразличие, което приличаше на презрение.

— Вървете, графе — каза кавалерът, сякаш не забелязал пренебрежението на графа, — вървете и ни доведете принцеса, която не се различава от портрета си.

— Да, върви и се върни по-скоро… А, тъкмо се сетих, кого ще вземеш със себе си?

— Бражелон и Вард.

— Двама храбри другари.

— Прекалено храбри — забеляза кавалерът; — постарайте се да се върнете с двамата, графе.

„Подла душа! — прошепна дьо Гиш. — Навсякъде и най-напред той надушва злото.“

След това се поклони на негово височество и излезе.

Като слезе долу, той вдигна във въздуха подписаната грамота.

Маликорн се спусна към него и я взе, като цял трепереше от радост. Но след като я прочете, дьо Гиш разбра, че Маликорн чака още нещо.

— Търпение, господине, търпение — каза графът. — Господин кавалерът беше там и аз се страхувах от неуспех, ако поискам прекалено много наведнъж. Почакайте завръщането ми. Сбогом!

— Сбогом, господин графе, хиляди благодарности — рече Маликорн.

— И изпратете ми Маникан. А, тъкмо се сетих, вярно ли е, господине, че госпожица дьо Ла Валиер е куца?

Когато произнасяше тия думи, зад него се спря един кон.

Той се обърна и видя как побледня Бражелон, който в тоя миг влизаше в двора.

Клетият влюбен чу.

Но Маликорн не чу, защото се беше отдалечил доста много.

„Защо говорят тук за Луиз? — мислено се запита Раул. — О, ако тоя дьо Вард, който се усмихва там, само посмее да каже нещо за нея пред мене!“

— Хайде, хайде, господа! — извика граф дьо Гиш. — На път!

В тоя миг принцът, свършил тоалета си, се показа на прозореца.

Цялата свита го поздрави с викове и след десет минути знамена, шарфове и пера се развяваха в такт с галопа на конете.

Всички тия придворни, блестящи, весели, оживени от различни чувства, пристигнаха в Хавър четири дни след заминаването си от Париж. Беше към пет часа вечерта; още нямаше никакви известия от нейно височество.

Затърсиха се квартири; но тогава започнаха спорове между господарите и силни караници между лакеите. И ето, в това сблъскване на интересите на граф дьо Гиш се стори, че вижда Маникан.

Действително дьо Маникан беше дошъл; но тъй като Маликорн беше завладял най-хубавия му костюм, той можа да откупи само един лилав кадифен костюм, извезан със сребро.

Дьо Гиш го позна не само по лицето, но и по облеклото. Той беше виждал често у Маникан тоя костюм — последната му надежда.

Маникан се приближи до графа под свод от факли: те по-скоро се подпалваха, отколкото осветяваха арката, през която се влизаше в Хавър и която беше разположена край кулата на Франсоа I.

Като видя опечаленото лице на Маникан, графът не можа да се въздържи да не се засмее.

— Е, клети ми Маникан — каза той, — какъв си лилав! Значи си в траур?

— Да, в траур съм — отговори Маникан.

— За кого или за какво?

— За моя син костюм, извезан със злато, който изчезна и на мястото на който можах да намеря само тоя; И то трябваше да пестя много, за да го откупя.

— Наистина ли?

— Бога ми, какво се чудиш? Ти ме оставяш без пари.

— Но ти дойде, това е главното.

— По отвратителни пътища.

— Де си на квартира?

— На квартира?

— Да.

— Но аз не съм на квартира. Дьо Гиш се засмя.

— Тогава де ще отседнеш?

— Където отседнеш ти.

— И самият аз не зная.

— Как, не знаеш ли?

— Разбира се. Как искаш да зная къде ще бъда на квартира?

— Значи не си наел предварително къща?

— Аз ли?

— Ти или негово височество.

— Нито единият от двамата не е помислил за това. Предполагам, че Хавър е голям и все ще се намери конюшня за дванадесет коня и прилична къща в добър квартал…

— О, прилични къщи има много!

— Е, тогава…

— Но не за нас.

— Как не за нас? А за кого?

— За англичаните, дявол да го вземе!

— За англичаните?

— Да, всички къщи са наети.

— От кого?

— От херцог Бъкингам.

— Какво? — попита дьо Гиш, който при това име наостри уши.

— Е да, мили мой, от херцог Бъкингам. Негова светлост изпратил предварително един куриер; тоя куриер пристигнал преди три дни и наел всички удобни квартири в града.

— Чакай, чакай, Маникан, да се разберем.

— Ех, но, струва ми се, че това, което казвам, е ясно.

— Че какво, да не би херцог Бъкингам да заема целия Хавър?