Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Е, какво от това? — попита дьо Вард.

— Как какво?

— Разбира се: нима е забранено да се напада господин д’Артанян?

— Но вие знаете добре, че господин д’Артанян е една четвърт от това славно и страшно цяло, което се наричаше „Мускетарите“.

— Зная, но не виждам защо това може да ми попречи да мразя господин д’Артанян.

— Какво ви е направил?

— О, на мене? Нищо.

— Тогава защо го мразите?

— Попитайте за това сянката на баща ми.

— Наистина, драги ми дьо Вард, вие ме учудвате: господин д’Артанян съвсем не е от тия хора, които оставят след себе си вражда, без да си разчистят сметките. Вашият баща, както са ми разправяли, също не е обичал да остава длъжник. Впрочем няма толкова силни вражди, които да не се умиват с кръв след добър и честен удар с шпага.

— Какво да се прави, драги приятелю, между баща ми и господин д’Артанян съществуваше омраза; още като дете той ми е говорил за тая омраза и ми я завеща заедно с другото наследство.

— И само към господин д’Артанян ли беше обърната тая омраза?

— О, господин д’Артанян се сливаше прекалено много с тримата си приятели, за да не падне върху тях излишъкът от омразата; тя е толкова голяма, повярвайте ми, че другите при удобен случай не биха могли да се оплачат от своя дял.

Дьо Гиш не сваляше очи от дьо Вард; той изтръпна, като видя слабата усмивка на младия човек. Нещо като предчувствие проникна в мозъка му; той си каза мислено, че е минало времето на откритите дуели между благородниците, но че омразата, загнездила се в дъното на сърцето, вместо да се излее навън, си остава все пак омраза; че понякога усмивката е също тъй зловеща, както и заплахата; че, с една дума, след бащите, които се бяха мразили със сърцето и се бяха сражавали с ръцете, сега идваха синовете, които се мразят едни други със сърцето, но избират за оръжие само интригата и предателството.

И така, тъй като Раул не можеше да бъде заподозрян в предателство или интриги, дьо Гиш изтръпна за Раул.

Но докато тия мрачни мисли помрачаваха челото на дьо Гиш, дьо Вард се овладя напълно.

— Впрочем — каза той — аз лично нямам нищо против господин дьо Бражелон; съвсем не го познавам.

— Във всеки случай, дьо Вард — забеляза дьо Гиш с доста строг тон, — не забравяйте едно: Раул е най-добрият ми приятел.

Дьо Вард се поклони.

Разговорът се свърши с това, макар че дьо Гиш направи всичко възможно, за да изтръгне съкровената тайна на другаря си. Но дьо Вард беше решил навярно да не казва нищо повече и остана непроницаем.

Дьо Гиш реши да изтръгне повече от Раул.

Между това те пристигнаха в Пале Роял, който беше заобиколен от тълпа любопитни.

Свитата на негово височество чакаше заповедите му, за да се качи на конете и да съпроводи пратениците, натоварени да доведат младата принцеса.

По онова време в очите на народите и по традициите на почтителна привързаност към кралете тоя разкош от коне, оръжия и ливреи оправдаваше грамадните разходи, покривани с данъци.

Мазарини беше казал: „Оставете ги да пеят, стига само да плащат“.

Луи XIV казваше: „Оставете ги да гледат“.

Гледането беше заместило пеенето: още можеше да се гледа, но вече не можеше да се пее.

Господин дьо Гиш остави дьо Вард и Маликорн в подножието на голямата стълба; а самият той, тъй като споделяше благоволението на негово височество с кавалера дьо Лорен, който му се усмихваше, но не можеше Да го понася, се изкачи право при негово височество.

Младият принц седеше пред огледалото и си червеше бузите.

В ъгъла на кабинета лежеше на възглавници господин кавалерът дьо Лорен; току-що му бяха накъдрили дългите руси коси и сега той си играеше с къдриците като млада жена.

Принцът се обърна при шума и видя графа.

— Ах, ти ли си, Гиш! — каза той. — Ела тука и ми кажи истината.

— Да, монсеньор, вие знаете, че това е мой недостатък.

— Представи си Гиш, тоя противен кавалер ме огорчава.

Кавалерът вдигна рамене.

— А с какво именно? — попита дьо Гиш. — Господин кавалерът няма такъв навик.

— Е добре, той твърди — продължи принцът, — той твърди, че госпожица Анриет е по-хубава като жена, отколкото аз като мъж.

— Внимавайте, монсеньор — каза дьо Гиш, като се намръщи, — вие искате от мене истината.

— Да — отговори негово височество почти разтреперан.

— Е добре, ще ви я кажа.

— Не бързай, Гиш — извика принцът, — имаш време. Погледни ме внимателно и си спомни нейно височество; впрочем ето портрета й, дръж.

И той подаде на графа миниатюра с най-фина изработка.