Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Защо?

— Хай да му се не види, защото ви прави подаръци. Нали казахте, че искал да ви подари едно място при краля?

— Извинете, господин графе, ако аз получа мястото, не той ще ми го даде, а вие.

— И после, може би той не ще да ви го е дал съвсем без нищо, а?

— Господин графе…

— Чакайте: в Орлеан има един Маликорн. Поврага… така е. Той дава в заем пари на господин принца.

— Мисля, че е баща ми, господине.

— А, ето! Господин принцът се е хванал с бащата, а тоя хищен звяр Маникан — със сина. Внимавайте, господине, познавам го; той ще ви изглозга до кокалите.

— Само че аз давам в заем без лихва, господине — забеляза Маликорн усмихнато.

— Аз казах, че вие сте светия или нещо от тоя род, господин Маликорн. Вие ще получите мястото си или да не се казвам дьо Гиш.

— О, господин графе, колко съм ви благодарен! — извика Маликорн, обзет от възторг.

— Да вървим при принца, драги ми господин Маликорн, да вървим при принца.

И дьо Гиш тръгна към вратата, като направи знак на Маликорн да го последва.

Но когато се готвеха да прекрачат прага, пред тях се появи един млад човек, стегнат за езда.

Той беше на двадесет и четири-двадесет и пет години, с бледно лице, тънки устни, блестящи очи и тъмни коси и вежди.

— Е, добър ден! — каза той, като изтика, тъй да се каже, Гиш обратно в двора.

— Ах, вие, дьо Вард! С ботуши, шпори и камшик в ръка!

— Подходящ вид на човек, който заминава за Хавър. Утре няма да остане никой в Париж.

И новодошлият се поклони церемонно на Маликорн, който в хубавия си костюм имаше вид на принц.

— Господин Маликорн — каза дьо Гиш на приятеля си.

Дьо Вард се поклони.

— Господин дьо Вард — каза дьо Гиш на Маликорн. Маликорн се поклони на свой ред.

— Кажете ни, дьо Вард — продължи дьо Гиш, — защото вие се стараете винаги да знаете тия неща, какви места има още свободни при двора или по-скоро в дома на негово височество?

— В дома на негово височество? — повтори дьо Вард, като вдигна очи, за да си спомни. — Чакайте… струва ми се, началник на конюшните.

— О, да не говорим за такива длъжности, господине! — извика Маликорн. — Моето честолюбие не отива толкова далеч.

Дьо Вард беше по-недоверчив и по-проницателен от дьо Гиш; той отгатна веднага какво е Маликорн.

— Работата е там — каза той, като го измери от главата до краката, — че тая длъжност може да се заеме само от херцог или пер.

— Аз искам само съвсем скромна служба — рече Маликорн. — Аз съм незначителен човек и не си придавам излишна важност.

— Господин Маликорн — каза графът на дьо Вард — е очарователен човек, който има само нещастието да не бъде благородник. Но вие знаете, че аз не ценя особено човек, който само носи благородническа титла.

— Съгласен съм — рече дьо Вард; — но ще ви забележа, драги ми графе, че без титла няма голяма надежда да се постъпи при негово височество.

— Наистина — съгласи се графът — етикетът е строг. Хай, дявол да го вземе, ние не помислихме за това!

— Уви, това е голямо нещастие за мене — забеляза Маликорн, като побледня леко, — голямо нещастие, господин графе.

— Но, надявам се, не е без лек — отговори дьо Гиш.

— Чакайте, лекът се намери! — извика дьо Вард. — Ще ви направят благородник, драги ми господине: негово високопреосвещенство кардинал Мазарини се занимаваше от сутрин до вечер само с това.

— Стига, стига, дьо Вард! — каза графът. — Без неуместни шеги; не ни подобава да се шегуваме така помежду си; наистина, благородството може да се купи, но това е толкова голямо нещастие, че ние, благородниците, не трябва да се смеем на това.

— Боуа ми, ти си истински пуританин, както казват англичаните.

— Господин виконт дьо Бражелон — доложи един лакей в двора, сякаш се намираха в салон.

— Ах, скъпи Раул, ела, ела! Също с ботуши! Също с шпори! Значи заминаваш?

Бражелон се приближи до младите хора и ги поздрави с тая мека сериозност, която му беше отличителна черта. Поклонът му се отнасяше главно за непознатия му дьо Вард, чертите на когото добиха странна студенина при появата на Раул.

— Приятелю мой — каза виконтът на дьо Гиш, — дойдох да те взема. Предполагам, че заминаваме за Хавър, нали?

— О, много добре! Чудесно! Ще направим великолепно пътуване! Господин Маликорн, господин дьо Бражелон. Ах, господин дьо Вард, да те представя.

Младите хора си размениха сдържани поклони. Сякаш тия два характера бяха пълна противоположност един на друг. Дьо Вард беше гъвкав, хитър, потаен. Раул — сериозен, откровен, благороден.