Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Дьо Гиш взе портрета и го гледа дълго.

— Право да си кажа, монсеньор — каза той, — това е очарователно лице.

— Но гледай и мене, гледай ме де! — извика принцът, като се опитваше да привлече към себе си вниманието на графа, погълнат изцяло от портрета.

— Наистина, чудна е! — прошепна дьо Гиш.

— Е, може да се помисли — продължи негово височество, — че не си виждал никога това малко момиче.

— Виждал съм го, монсеньор, вярно е, но оттогава се минаха пет години, а между едно дете на, дванадесет години и младо момиче на седемнадесет има голяма разлика.

— Е, кажи си мнението! Хайде, говори!

— Аз мисля, че портретът е разхубавен, монсеньор.

— О, да, така е! — каза принцът тържествуващ. — Художникът сигурно я е разхубавил. Но да предположим, че е такава: кажи си мнението.

— Монсеньор, ваше височество е много щастлив, че има такава очарователна годеница.

— Добре, това е мнението ти за нея, а за мене?

— Смятам, монсеньор, че за мъж сте прекалено хубав.

Кавалерът дьо Лорен почна да се смее с глас.

Принцът разбра суровостта в мнението на граф дьо Гиш за него.

Той се намръщи.

— Аз имам не много доброжелателни приятели — каза той.

Дьо Гиш погледна още веднъж портрета и след късо съзерцаване го върна с усилие на принца.

— Положително, монсеньор — рече той, — бих предпочел да гледам десет пъти ваше височество, отколкото да погледна още веднъж нейно височество.

Без съмнение кавалерът видя нещо тайнствено в тия думи, които останаха неразбрани за принца, защото извика:

— Е, женете се след това!

Негово височество продължи да слага червило на лицето си; като свърши това, той погледна отново портрета, след това се огледа в огледалото и се усмихна.

Без съмнение остана доволен от сравнението.

— Впрочем много мило е от твоя страна, че дойде — каза той на дьо Гиш. — Аз се страхувах, че ще заминеш, без да се сбогуваш с мене.

— Ваше височество ме познава премного, за да допусне, че съм способен на такава неучтивост.

— Освен това ти искаш навярно да ме помолиш за нещо, преди да напуснеш Париж, нали?

— Да, ваше височество отгатна; действително имам една молба.

— Добре, говори.

Кавалерът дьо Лорен се превърна целият в слух и зрение; струваше му се, че всяка милост, получавана от друг, беше открадната от него.

Дьо Гиш се колебаеше.

— Пари ли искаш? — попита принцът. — Това ще бъде тъкмо навреме: аз съм страшно богат. Господин суперинтендантът на финансите заръчал да ми предадат петдесет хиляди пистола.

— Благодаря на ваше височество; но не става дума за пари.

— А за какво? Кажи.

— За грамота на почетна госпожица.

— Ей богу, Гиш, ти стана безподобен покровител! — забеляза принцът презрително. — Нима ще ми говориш само за разни бъбриви глупачки?

Кавалерът дьо Лорен се усмихна; той знаеше, че принцът не обичаше да покровителствува дами.

— Монсеньор — каза графът, — не аз покровителствувам лицето, за което ви говоря, а един от моите приятели.

— А, това е друго; а как се нарича тая личност, покровителствувана от приятеля ти?

— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер, вече почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.

— Пфу, куца! — се обади кавалерът дьо Лорен, като се изтегна на възглавниците.

— Куца! — повтори принцът. — И тя ще бъде постоянно пред очите на нейно височество? Ей богу, не, това би било прекалено опасно, когато забременее.

Кавалерът дьо Лорен избухна в смях.

— Господин кавалере — каза дьо Гиш, — това, което правите, не е никак великодушно: аз моля, а вие ми вредите.

— Ах, извинете, господин графе — рече кавалерът дьо Лорен, обезпокоен от тона, с който графът каза тия думи, — съвсем нямах такова намерение и всъщност, струва ми се, че смесвате тая госпожица с друга.

— Разбира се, така е: уверявам ви, че я смесвате.

— Кажи, Гиш, много ли държиш на това? — попита принцът.

— Много, монсеньор.

— Е добре, дадено! Но не искай вече грамоти: всички места са заети.

— Ах, вече е пладне — извика кавалерът: — часът, определен за заминаването.

— Изгонвате ли ме, господине? — попита дьо Гиш.

— О, графе, колко зле се отнасяте днес с мене! — отговори кавалерът примирително.

— За бога, графе, за бога, кавалере — каза негово височество, — не се карайте така: не виждате ли, че това ме огорчава?

— Необходим е подпис — напомни дьо Гиш.

— Извади една грамота от това чекмедже и ми я дай.

С едната ръка дьо Гиш взе грамотата, а с другата подаде на негово височество перо, натопено в мастилото. Принцът подписа.