Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не съм прав, в какво отношение?

— Не сте прав в това, че винаги за всички и за всичко говорите лошо — отговори Раул с неумолимото си хладнокръвие.

— Бъди по-отстъпчив, Раул — каза дьо Гиш съвсем ниско.

— И не се дуелирайте, преди да си починете — прибави Маникан, — иначе нищо няма да направите.

— Да вървим, господа! — намеси се дьо Гиш. — Напред, напред!

И като отстрани конете и пажовете, той си проби път в тълпата чак до площада, като увлече след себе си цялата френска свита.

Една голяма врата на някакъв двор беше отворена. Дьо Гиш влезе в тоя двор. Бражелон, дьо Вард, Маникан и трима-четирима други благородници го последваха.

Там се състоя нещо като военен съвет; съвещаваха се за мерките, към които трябваше да прибягнат, за да спасят достойнството на посолството.

Бражелон се изказа, че трябва да се уважи правото на първенството.

Дьо’ Вард предложи да завземат града със сила.

Предложението му се стори прекалено смело на Маникан.

Той предложи да се наспят най-напред: това беше най-умното.

За нещастие, за да се последва съветът му, липсваха две неща: къща и легла.

Дьо Гиш помисли няколко минути, а след Това каза високо:

— Който ме обича, да ме последва!

— И свитата ли? — попита един паж, който се беше приближил до групата.

— Всички! — извика буйният млад човек. — Хайде, Маникан, заведи ни до къщата, която трябва да заеме нейно височество принцесата.

Без да разбират намеренията на графа, приятелите му тръгнаха след него, последвани от тълпа народ, радостните викове на който бяха щастливо предзнаменование за незнайния още план на младия човек.

Вятърът връхлиташе на пристъпи със силен вой откъм пристанището.

На другия ден времето беше малко по-спокойно, макар че вятърът продължаваше да духа. Но слънцето се издигна в червен облак и окървавените му лъчи заискриха върху гребените на черните вълни.

От стражевите кули нетърпеливо наблюдаваха.

Към единадесет часа сутринта беше даден сигнал, че идва кораб; той плуваше с разперени платна; два други Го следваха на разстояние половин възел.

Те летяха като стрели, пуснати от мощен стрелец, но морето беше тъй развълнувано, че бързината на движението не намаляваше страничното клатушкане, което навеждаше корабите ту надясно, ту наляво.

Скоро формата на корабите и цветът на флаговете показаха, че това е английска флота. Начело вървеше кораб с адмиралско знаме; на него пътуваше принцесата.

Веднага се пръсна слухът, че принцесата пристига. Всички френски благородници побързаха да отидат на пристанището; народът се втурна към кейовете и вълнолома.

След два часа изостаналите кораби настигнаха адмиралския кораб и трите, сигурно не смеейки да влязат в тесния проход на пристанището, хвърлиха котва между Хавър и Хев.

Веднага след това адмиралският кораб поздрави Франция с дванадесет топовни гърмежа; фортът Франсоа I му отговори със същото.

В същия миг сто лодки излязоха в морето; те бяха украсени със скъпи тъкани и бяха предназначени да закарат френските благородници до корабите, които стояха на котва.

Но достатъчно беше да се погледне как те се клатушкаха силно дори в пристанището, как отвъд вълнолома се издигаха огромни вълни, които със страшно бучене се разбиваха в каменистия бряг, за да се разбере, че нито една от тия лодки няма да измине и четвърт от разстоянието до корабите, без да се преобърне.

Но въпреки вятъра и бурята една лоцманска лодка се готвеше да излезе от пристанището, за да отиде да си предложи услугите на английския адмирал.

Дьо Гиш търсеше по-издръжлива лодка, която да му даде възможност да стигне до английските кораби, когато забеляза крайбрежния лоцман, който се готвеше да отплува.

— Раул — каза той, — не намираш ли, че за разумни и силни същества като нас е срамно да отстъпваме пред грубата сила на вятъра и вълните?

— Точно за това си и мислех — отговори Бражелон.

— Е добре, искаш ли да се качим на тая лодка и да се впуснем в морето? Искаш ли, дьо Вард?

— Внимавайте: ще се удавите — каза Маникан.

— И то напразно — прибави дьо Вард, — тъй като при тоя насрещен вятър няма да стигнете никога до корабите.

— Значи отказваш?

— Да, бога ми! На драго сърце бих пожертвувал живота си в борба с хората — отвърна той, като гледаше изпод око Бражелон, — но нямам ни най-малко желание да се бия с удари на греблата срещу потоците солена вода.

— А аз — отговори Маникан — съвсем не бих искал да погубя единствения приличен костюм, който ми остава; от пръските на солената вода остават петна.