Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Значи и ти отказваш? — извика дьо Гиш.

— Категорично; вярвай ми, ще се откажа по-скоро два пъти, отколкото веднъж.

— Но вижте — извика дьо Гиш, — виж, дьо Вард, виж, Маникан, там, от юта на адмиралския кораб, ни гледат принцесите.

— Още едно основание, мили приятелю, да не се къпя по най-смешен начин пред тях!

— Това ли е последната ти дума, Маникан?

— Да.

— Това ли е последната ти дума, дьо Вард?

— Да.

— Тогава ще ида съвсем сам.

— О, не — каза Раул, — аз ще дойда с тебе: струва ми се, че се разбрахме.

Истината е, че Раул, който съвсем безстрастно преценяваше опасността, виждаше неминуемата опасност; но чувствуваше силно желание да извърши нещо, от което се отказваше дьо Вард.

Лодката тръгваше. Дьо Гиш повика крайбрежния лоцман.

— Хей вие там — извика той, — трябват ни две места.

И като зави пет-шест пистола в късче хартия, хвърли ги в лодката.

— Изглежда, че не ви е страх от солената вода, млади господа, а? — запита лоцманът.

— Не ни е страх от нищо — отговори дьо Гиш.

— Тогава елате, господа.

Лоцманът приближи лодката до брега; един след друг, с еднаква лекота младите хора скочиха в нея.

— Хайде, момчета, дръжте се! — каза дьо Гиш. — В кесията ми има още двадесет пистола и ако стигнем до адмиралския кораб, те са ваши.

Веднага гребците се наведоха над греблата и лодката полетя по вълните.

Всички се заинтересуваха от това рисковано предприятие; жителите на Хавър се трупаха по насипите, всички погледи бяха насочени към отплувалите.

Крехката лодка ту като че ли увисваше за миг на пенестите гребени, ту, сякаш хвърлена от височината, се плъзгаше в дъното на ревящата бездна.

При все това след едночасова борба тя се приближи до адмиралския кораб, от който се отделяха вече две лодки, за да й дойдат на помощ.

— Там, върху крайната част на горната палуба на адмиралския кораб, под кадифен и хермелинов балдахин, висящ на здрави ремъци, седяха вдовствуващата кралица Анриет и младата принцеса; край тях стоеше адмиралът граф Норфолк. Те гледаха с ужас как лодката ту се издигаше към небето, ту потъваше в адската бездна, и виждаха на тъмното й платно стройните фигури на двамата френски благородници, които блестяха като светли видения.

Облегнал се на въжетата и покатерил се на рейте, екипажът се възхищаваше от храбростта на двамата смелчаци, от сръчността на лоцмана и от силата на моряците.

Тържествуващо „ура“ посрещна лодката.

Граф Норфолк, хубав млад човек на двадесет и шест — двадесет и осем години, дойде да посрещне пристигащите.

Дьо Гиш и Бражелон се изкачиха пъргаво по стълбата от дясната страна на кораба и придружени от граф Норфолк, отидоха да се поклонят на принцесите.

Уважението, а главно някакъв инстинктивен страх пречеха дотогава на граф дьо Гиш да погледне внимателно младата принцеса.

Напротив, тя го забеляза веднага и запита майка си:

— Това не е ли принцът, когото видяхме в лодката? Кралица Анриет, която познаваше принца по-добре от дъщеря си, се усмихна при тая заблуда на самолюбието и и отговори:

— Не, това е господин дьо Гиш, неговият любимец, нищо повече.

При тоя отговор принцесата се видя принудена да потисне инстинктивната благосклонност, предизвикана от смелостта на графа.

Точно в тоя миг, когато тя зададе на майка си въпроса за графа, дьо Гиш се осмели най-после да вдигне очи към нея и можа да сравни оригинала с портрета.

Когато видя бледното лице, живите очи, чудната кестенява коса, тръпнещите устни, кралското движение на ръката, с което тя сякаш и благодареше, и насърчаваше едновременно, той беше обзет от такова вълнение, че щеше да залитне, ако Раул не го беше подхванал.

Учуденият поглед на приятеля му и благосклонният жест на кралицата накараха дьо Гиш да се опомни.

С няколко думи той обясни поръчението си, като каза, че е изпратен от негово височество; след това, според изискванията на етикета, се поклони на адмирала и на различните знатни англичани, който заобикаляха кралицата и принцесата.

Раул беше представен на свой ред и бе приет благосклонно; всички знаеха каква роля беше изиграл граф дьо Ла Фер при реставрацията на краля Чарлз II; освен това именно графът водеше преговорите за брака, който връщаше във Франция внучката на Анри IV.

Раул говореше отлично английски; той стана преводач на приятеля си в разговора му с младите английски сеньори, които не знаеха френски език.

След малко се появи млад човек с чудна хубост и с разкошно облекло и въоръжение. Той се приближи до кралицата и принцесата, които приказваха с граф Норфолк, и каза със зле скривано нетърпение: