Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Ваше величество и ваше височество, време е да слезем на брега.

При тая покана младата принцеса стана и щеше да приеме ръката, която живо й подаде младият хубавец, но адмиралът застана между младата принцеса и новодошлия.

— Един момент, ако обичате, милорд Бъкингам — каза той, — Сега слизането на брега е невъзможно за дамите. Морето е много бурно; но към четири часа навярно вятърът ще утихне; следователно ще отидем на брега едва довечера.

— Извинете, милорд — рече Бъкингам с раздразнение, което не се помъчи дори да скрие. — Вие задържате дамите, без да имате право на това. Нейно височество, уви, принадлежи на Франция и, както виждате, Франция я призовава чрез устата на своите посланици.

И той показа с ръка дьо Гиш и Раул, като същевременно им се поклони.

— Аз не предполагам — отговори адмиралът, — че тия господа желаят да изложат на опасност живота на кралицата и принцесата.

— Милорд, тия господа дойдоха, като плуваха срещу вятъра; позволете ми да мисля, че опасността няма да бъде по-голяма за дамите, ако плуват по вятъра.

— Тия господа са много храбри — каза адмиралът. — Вие видяхте, че мнозина стоеха на пристанището, но не посмяха да ги последват. Освен това желанието им да поднесат колкото се може по-скоро почитанията си на нейно височество и на височайшата й майка ги накара да се опълчат срещу морето, много лошо днес дори за моряци. Но тия господа, които ще дам за пример на моя щаб, не трябва да служат за пример на тия дами.

Като погледна крадешката, нейно височество забеляза, че по лицето на граф дьо Гиш се разля червенина.

Бъкингам не улови тоя поглед. Той наблюдаваше само Норфолк. Очевидно беше, че ревнува адмирала, и изглеждаше, че изгаря от желанието да изтръгне принцесите от неустойчивата почва на корабите, на която адмиралът беше крал.

— Впрочем — забеляза Бъкингам — аз се обръщам към мнението на нейно височество.

— А аз, милорд — отвърна адмиралът, — се обръщам към моята съвест и моята отговорност. Аз обещах да предам нейно височество здрава и читава на Франция и ще удържа обещанието си.

— Но все пак, господине…

— Милорд, позволете ми да ви напомня, че тук аз командувам.

— Знаете ли какво говорите, милорд? — запита Бъкингам високомерно.

— Напълно… и го повтарям: тук аз командувам, милорд; и всичко ми се подчинява: морето, вятърът, корабите и хората.

Това бяха благородни думи и казани с достойнство. Раул забеляза какво впечатление направиха те на Бъкингам. Херцогът потрепера с цялото си тяло и облегна гръб на една от подпорите на палатката, за да не падне; очите му се наляха с кръв и свободната му ръка легна върху дръжката на шпагата му.

— Милорд — каза кралицата, — позволете ми да ви кажа, че напълно споделям мнението на граф Норфолк; освен това, ако дори нямаше такава мъгла, каквато пада в тоя момент, ако времето беше ясно и благоприятно, ние всички би трябвало да отделим няколко часа на тоя човек, който тъй благополучно и с такива големи грижи ни доведе до френските брегове, където трябва да се раздели с нас.

Вместо да отговори, Бъкингам погледна въпросително нейно височество.

Принцесата, полускрита под надипления кадифен и извезан със злато балдахин, не чуваше нищо. Тя гледаше граф дьо Гиш, който приказваше с Раул.

Това беше нов удар за Бъкингам; стори му се, че в погледа на принцеса Анриет прочете чувство, което бе по-дълбоко от просто любопитство.

Херцогът се оттегли, като залиташе, и се блъсна в главната мачта.

— Херцог Бъкингам не е свикнал с морето — на френски каза кралицата майка; — затова навярно желае толкова силно да стъпи на твърда земя.

Младият човек чу думите й, побледня, отчаяно отпусна ръце и се оттегли, като сля в една въздишка отдавнашната си любов с новата си омраза.

Между това адмиралът, без да се безпокои повече за недоволството на Бъкингам, заведе кралицата и принцесата в каютата си на кърмата, където беше сложен обяд, достоен за всички сътрапезници.

Адмиралът седна отдясно на нейно височество, а от лявата й страна сложи граф дьо Гиш.

Обикновено това място заемаше Бъкингам.

Затова, като влезе в трапезарията, херцогът усети болка. Етикецията, тая друга кралица, която трябваше да уважава, го понизи и му даде по-ниско място от предишното.

От своя страна дьо Гиш, побледнял от щастие още повече, отколкото съперникът му от гняв, седна с трепет на стола край принцесата, копринената рокля на която, допирайки се леко до тялото му, го караше да изтръпва от непозната дотогава наслада.