Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Единственият проход, които водеше към стълбата на сградата и който не беше преграден от копринените въжета, се пазеше от две еднакви палатки с два флага; входовете в палатките бяха един срещу друг, от двете страни на свободния път.

Тия две палатки бяха предназначени за дьо Гиш и за Раул; докато двамата млади хора отсъствуваха, палатката на дьо Гиш трябваше да бъде заета от дьо Вард, а палатката на Раул — от Маникан.

Около тия две и шестте други палатки стотина офицери, благородници и пажове блестяха от коприна и злато и бръмчаха като пчели около кошера си.

И всички те, с шпаги отстрани, бяха готови да се подчинят на един знак отстрана на дьо Гиш или Бражелон, които бяха начело на посланичеството.

Когато излязоха от улицата, която водеше на площада, двамата млади хора забелязаха един млад, необикновено изящен благородник, който препускаше в галоп по площада към кметството. Той си пробиваше път през тълпата любопитни, но като видя опънатите палатки, извика от гняв и отчаяние.

Това беше Бъкингам. Отърсил се от вцепенението си, той беше облякъл ослепителен костюм и бе решил да дочака принцесата и кралицата край кметството.

Но пред палатките му преградиха пътя и той се видя принуден да спре.

Силно раздразнен, Бъкингам вдигна камшика си; двама служители го уловиха за ръката.

От двамата пазачи само единият беше там. Дьо Вард бе влязъл в кметството, за да предаде някои заповеди, дадени от дьо Гиш.

При шума, вдигнат от Бъкингам, Маникан, който лежеше лениво на възглавниците в една от двете палатки при входа, стана с обикновената си небрежност и като видя, че шумът продължава, се показа под завесите.

— Какво има? — запита той кротко. — Кой вдига тоя силен шум?

Случайно в тая минута, когато заговори, настъпи отново тишина и макар че изговаряше думите меко и сравнително тихо, всички чуха въпроса му.

Бъкингам се обърна и видя това високо, слабо тяло и това апатично лице.

Навярно външността на нашия благородник, облечен при това, както казахме, много скромно, не му вдъхна голямо уважение, защото той запита презрително:

— Кой сте вие, господине?

Маникан облегна ръка на един грамаден гвардейски конник, прав като катедрален стълб, и отговори със също такъв спокоен тон:

— А вие, господине?

— Аз съм милорд херцог Бъкингам. Наех всички къщи, които заобикалят кметството, където имам работа; и така, щом съм наел тия къщи, те са мои, а тъй като съм ги наел, за да имам свободен достъп до кметството, вие нямате право да ми преграждате пътя.

— Но, господине, кой ви пречи да минете? — попита Маникан.

— Че вашите часови.

— Защото искате да минете с кон, господине, а е заповядано да се пускат само пешеходци.

— Никой няма право да заповядва тук освен мене — каза Бъкингам.

— Как така, господине? — запита Маникан спокойно. — Имайте; добрината да ми обясните тая загадка.

— Казах ви вече: аз наех всички къщи на площада.

— Ние знаем това, защото ни остана само площадът.

— Лъжете се, господине, площадът е мой също така, както къщите.

— О, извинете, господине, вие се заблуждавате. У нас казват: паважът на краля; следователно площадът е на краля, а тъй като ние сме посланици на краля, площадът е наш.

— Господине, аз ви запитах вече кой сте — извика Бъкингам, раздразнен силно от хладнокръвието на събеседника си.

— Казвам се Маникан — отговори младият човек с глас, който звучеше като еолова арфа, толкова беше хармоничен и нежен.

Бъкингам вдигна рамене.

— Накъсо казано — рече той, — когато наех къщите, които заобикалят кметството, площадът беше свободен; тия бараки закриват гледката ми: махнете ги!

Глух и заплашителен ропот се разнесе в тълпата от слушатели…

В тоя миг пристигна дьо Гиш; той си проби път през тълпата, която го отделяше от Бъкингам, и последван от Раул, се приближи до него от едната страна, докато дьо Вард се приближаваше от другата.

— Извинете, милорд — каза графът, — но ако имате някакво възражение, бъдете тъй любезен да се обърнете към мене, тъй като аз дадох плана на тия постройки.

— Освен това ще ви забележа, господине, че думата „барака“ звучи лошо — прибави Маникан любезно.

— И така, вие казахте, господине?… — продължи дьо Гиш.

— Казах, господин графе — отвърна Бъкингам с глас, в който все още звучеше гняв, но вече смекчен от присъствието на равен човек, — казах, че е невъзможно да останат тук тия палатки.

— Невъзможно? — попита дьо Гиш. — А защо?