Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Защото ми пречат. — Дьо Гиш неусетно направи нетърпеливо движение, но един студен поглед на Раул го възпря.

— Те трябва да ви пречат по-малко, господине, отколкото злоупотребата с първенството, която си позволихте.

— Злоупотреба!

— Но, разбира се. Вие изпращате тука човек, който от ваше име наема всички къщи в Хавър, без да се безпокоите ни най-малко за французите, който трябва да дойдат да посрещнат нейно височество. Това не е много братски, господин херцог, за един представител на приятелска страна.

— Земята принадлежи на първия, който я заеме — каза Бъкингам.

— Не във Франция, господине.

— А защо не във Франция?

— Защото тя е страна на учтивостта.

— Какво искате да кажете? — извика Бъкингам толкова разпалено, че присъствуващите отстъпиха, като очакваха незабавно сблъскване.

— Искам да кажа, господине — отговори дьо Гиш побледнял, — че аз поръчах да построят тия помещения за мене и за моите приятели като подслон за посланиците на Франция, тъй като вашата взискателност ни остави само това убежище в целия град. Искам да кажа, че аз и моите приятели ще живеем тук, освен ако воля, по-могъща и главно по-висша от вашата, не ни отзове оттук.

— Тоест не ни отхвърли иска, както се казва юридически — прибави Маникан меко.

— Аз зная една сила, господине, която, надявам се, ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

В тая минута, когато богинята на раздора разпалваше уловете и искаше да насочи всички шпаги в човешки гърди, Раул сложи леко ръката си върху рамото на Бъкингам.

— Една дума, милорде — рече той.

— Моето право! Моето право най-напред! — извика необузданият млад човек.

— Точно за това ще имам честта да поговоря с вас — каза Раул.

— Добре, но без много приказки, господине.

— Само един въпрос; виждате, че от това по-лаконично няма.

— Говорете, слушам.

— Кажете: кой се жени за внучката на краля Анри IV — вие или господин херцог д’Орлеан?

— Моля? — каза Бъкингам, като отстъпи силно смутен.

— Бъдете тъй добър, отговорете ми, господине — настоя Раул спокойно.

— Нима имате намерение да се подигравате с мене, господине? — запита Бъкингам.

— Това, е все пак отговор, господине, и той ми е достатъчен. И така, вие признавате, че не вие се жените за английската принцеса.

— Но, струва ми се, че вие знаете добре това, господине.

— Извинете, но ако се съди по вашето поведение, въпросът не беше достатъчно ясен.

— Всъщност какво искате да кажете, господине? Раул се приближи до херцога.

— Вашата ярост прилича на ревност — каза той, като сниши гласа си. — Знаете ли това, милорде? Но такава ревност, когато става дума за жена, е неуместна от страна на всеки, който не е нито неин любовник, нито неин съпруг; а още повече, сигурен съм, че разбирате това, милорде, когато тая жена е принцеса.

— Господине — извика Бъкингам, — вие оскърбявате принцеса Анриет!

— Вие я оскърбявате, милорде — студено отговори Бражелон, — внимавайте. Неотдавна на адмиралския кораб вие докарахте кралицата до крайност и накарахте адмирала да изгуби търпение. Аз ви наблюдавах, милорде, и най-напред ви сметнах за луд, но след това отгатнах истинския характер на вашата лудост.

— Господине…

— Почакайте, ще прибавя още една дума. Надявам се, че освен мене нито един французин не е отгатнал това.

— А знаете ли, господине — каза Бъкингам, като трепереше от гняв и едновременно от безпокойства, — знаете ли, че държите език, който заслужава наказание?

— Подбирайте си изразите, милорде — отвърна Раул високомерно. — В моите жили не тече кръв, жарта на която трябва да се охлажда. Напротив, вие принадлежите към една раса, страстите на която са подозрителни за добрите французи. И така, още веднъж ви повтарям: внимавайте, милорде.

— За какво, моля ви се? Да не би случайно да ме заплашвате?

— Аз съм син на граф дьо Ла Фер, господин Бъкингам, и никога не заплашвам, защото най-напред нанасям удар. И така, да се разберем, ето с какво ви заплашвам…

Бъкингам стисна юмруци; но Раул продължи, като че ли не забеляза нищо:

— При първата дума извън рамките на благоприличието, която си позволите спрямо нейно кралско височество… О, бъдете търпелив, господин Бъкингам: все пак аз съм търпелив.

— Вие?

— Без съмнение. Докато нейно височество беше на английска земя, аз мълчех; но сега, когато тя стъпи на френска земя, когато ние я приехме от името на принца, при първото оскърбление, което вие в порива на вашата странна привързаност нанесете на френския кралски дом, ще се видя принуден да взема една от двете мерки: или пред всички ще разкажа високо за вашата лудост и вие ще бъдете върнат с позор в Англия, или пък, ако предпочитате, пред всички ще забия ножа си в гърлото ви. Впрочем втората мярка ми се струва по-подходяща и мисля, че ще прибягна към нея. Бъкингам стана по-бял от английските дантели около врата си.