Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

— Господин дьо Бражелон — каза той, — един благородник ли говори това?

— Да, само че тоя благородник говори с луд. Излекувайте се, милорде, и той ще говори с вас другояче.

— О, господин дьо Бражелон — прошепна херцогът със сподавен глас, като се улови за гърлото, — вие виждате, че умирам!

— Ако това се случеше сега, господине — забеляза Раул с неизменното си хладнокръвие, — аз бих сметнал вашата смърт наистина за голямо щастие: това събитие би предотвратило всички лоши брътвежи за вас и за височайшите особи, които вашата преданост злепоставя тъй безумно.

— О, имате право, имате право — каза слисаният млад човек. — Да, да, да умра! Да, по-добре е да умра, отколкото да страдам така!

И той посегна към пазвата си и извади наполовина един великолепен кинжал с дръжка, обсипана със скъпоценни камъни.

Раул отблъсна ръката му.

— Внимавайте, господине — каза той, — ако вие не се убиете, вашата постъпка ще бъде смешна; а ако се убиете, ще изпръскате с кръвта си венчалната рокля на английската принцеса.

Една минута Бъкингам остана задъхан. През това време устните му трепереха, бузите му потръпваха, очите му блуждаеха като при бълнуване.

Но изведнъж каза:

— Господин дьо Бражелон, не съм срещал по-благороден човек от вас; вие сте достоен син на най-съвършения благородник, когото познавам. Останете в палатките си!

И обви ръце около шията на Раул.

Всички присъствуващи, които бяха видели злобата на единия от противниците и твърдата настойчивост на другия, останаха смаяни от тоя неочакван изход; всички започнаха да ръкопляскат и към небето полетяха безкрайни приветствени възгласи и одобрителни викове.

Дьо Гиш прегърна на свой ред Бъкингам, малко против волята си, но все пак го прегърна.

Това послужи за сигнал. Англичани и французи, които до тая минута се гледаха тревожно, се побратимиха веднага.

В това време пристигна шествието на принцесата. Ако не беше Бражелон, кралицата и дъщеря й щяха да намерят две биещи се войски и кръв по цветята.

Всички се успокоиха, като видяха развяващите се знамена.

Съгласието се възцари сред палатките. Англичани и французи си съперничеха по любезност спрямо височайшите пътешественички и по учтивост помежду си.

Англичаните изпращаха на французите цветя, с които се бяха снабдили, за да чествуват пристигането на младата принцеса; французите канеха англичаните на вечерята, която трябваше да дадат на следния ден.

Принцесата беше посрещната с единодушни поздравления. Тя изглеждаше като кралица поради общото уважение; като идол поради обожанието на неколцина.

Кралицата майка поздрави най-сърдечно французите. Франция беше нейна родина и тя бе прекалено нещастна в Англия, за да може Англия да я накара да забрави Франция. И така със своята любов тя учеше дъщеря си да обикне страната, в която те двете бяха намерили гостоприемство и в която ги очакваше блестящо бъдеще.

Когато посрещането завърши и зрителите се поразпръснаха, когато тръбните звуци и шумът от тълпата започнаха да долитат само от далечината, когато нощта настъпи и покри със звездното си було морето, пристанището, града и околните поля, още развълнувани от това голямо събитие, дьо Гиш се върна в палатката си. Той седна на една широка табуретка с такъв скръбен израз, че Бражелон го последва с поглед, докато го чу да въздиша дълбоко; тогава се приближи до него. Графът седеше, обхванал с ръце челото си; гърдите му се надигаха високо, коленете му потреперваха.

— Страдаш ли, приятелю? — го запита Раул.

— Жестоко.

— Телесно, нали?

— Да, телесно.

— Денят беше уморителен, наистина — продължи младият човек, вперил очи в тоя, когото питаше.

— Да, и сънят ще ме освежи.

— Искаш ли да те оставя сам?

— Не, искам да поговоря с тебе.

— Няма да ти дам да говориш, преди да те разпитам, дьо Гиш.

— Питай.

— Но бъди откровен.

— Както винаги.

— Знаеш ли защо Бъкингам беше разярен?

— Подозирам.

— Той обича нейно височество, нали?

— Поне може да се предположи това, ако се съди по действията му.

— Е добре, няма такова нещо.

— О, тоя път се лъжеш, Раул, аз прочетох мъката в очите му, в движенията му, във всичко, което видях от тая сутрин насам.

— Ти си поет, мили ми графе, и навсякъде виждаш поезия.

— Главно виждам любовта.

— Там, дето я няма.