Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Напразно, желаейки да привлече върху себе си погледите й, които се губеха в пространството или се спираха на друго място, той й показваше цялата сила, ловкост и буйност на коня си; напразно, възбуждайки коня с огнени ноздри, той, с риск да се пребие или да падне в рововете, препускаше над бариерите или по склоновете на стръмните хълмове; привлечена от шума, принцесата, обръщаше за миг глава, но скоро с лека усмивка се връщаше към разговора с верните си телохранители, Раул и дьо Гиш, които спокойно яздеха край вратичките на каретата й.

Тогава Бъкингам чувствуваше всички мъки на ревността; непозната, нечувана, пареща болка проникваше в кръвта му, обсаждаше сърцето му; тогава, за да покаже колко ясно съзнава лудостта си, колко иска да изкупи заблудата на лекомислието си със скромно поведение, той укротяваше коня си, облян в пот и покрит с гъста пяна, и го принуждаваше да върви търпеливо край каретата, сред тълпата придворни.

Понякога, като награда, чуваше забележка от нейно височество, но и тая забележка звучеше като укор.

— Добре, господин Бъкингам — казваше тя, — сега сте вече благоразумен.

Или Раул му подхвърляше:

— Вие ще уморите коня си, господин Бъкингам.

И Бъкингам изслушваше търпеливо Бражелон, защото инстинктивно, без всякакви доказателства, чувствуваше, че Раул укротяваше също и поривите на дьо Гиш и че без Раул някоя безумна постъпка, било от страна на графа, било от страна на него, Бъкингам, би довела до разрив, до скандал, а може би и до заточение.

От прословутия разговор между двамата млади хора в Хавър, когато Раул накара херцога да почувствува колко са неуместни проявите на страстта му, Бъкингам чувствуваше неволно влечение към Раул.

Често той влизаше в разговор с него и почти винаги заговорваше или за баща му, граф дьо Ла Фер, или за д’Артанян, техен общ приятел, от когото Бъкингам се възхищаваше също тъй силно, както и Раул.

Бражелон предпочиташе особено да насочва разговора към тая тема пред дьо Вард, който през цялото пътуване кипеше от превъзходството на Бражелон и особено от влиянието му над дьо Гиш. Дьо Вард имаше хитър и изпитателен поглед, присъщ на злите души; той беше забелязал веднага тъгата на дьо Гиш и любовното му влечение към принцесата.

Вместо да говори за нея сдържано като Раул, вместо, подобно на виконта, да щади достойно приличието в името на дълга, дьо Вард засягаше винаги в душата на графа звучната струна на младежката смелост и егоистичната гордост.

И така, една вечер, при престоя в Мант, дьо Гиш и дьо Вард разговаряха, облегнати на една ограда, Бъкингам и Раул разговаряха също, като се разхождаха, Маникан ухажваше кралицата и принцесата, които се държеха с него неофициално поради гъвкавостта на ума му, добродушните му учтиви обноски и сговорчивия му характер.

— Признай си — каза дьо Вард на графа, — че си много болен и че наставникът ти не може да те излекува.

— Не те разбирам — рече графът.

— А е лесно да се разбере: ти съхнеш от любов.

— Лудост, дьо Вард, лудост!

— Това би било лудост, да, съгласен съм с това, ако нейно височество беше равнодушна към мъките ти; но тя ги забелязва до такава степен, че просто се излага; наистина аз се страхувам да не би твоят наставник господин дьо Бражелон да ви издаде двамата, когато пристигнем в Париж.

— Дьо Вард, дьо Вард! Пак нападка срещу Бражелон!

— Хайде, стига детинщини — полугласно продължи злият гений на графа, — ти знаеш също тъй добре като мене какво искам да кажа; впрочем ти виждаш отлично, че погледът на принцесата се смекчава, когато тя говори с тебе; по звука на гласа й ти разбираш, че й е приятно да те слуша; ти чувствуваш, че тя се опива от стиховете, които и декламираш, и няма да отречеш, че всяка сутрин ти казва, че е спала зле.

— Така е, дьо Вард, така е. Но защо ми казваш всичко това?

— Нима не е важно да виждаме ясно нещата?

— Не, когато онова, което виждаме, може да ни подлуди.

И се обърна неспокойно към страната на принцесата, сякаш, отхвърляйки подмятанията на дьо Вард, искаше да намери потвърждение в очите й.

— Аха — каза дьо Вард, — гледай, тя те вика, виждаш ли? Хайде, възползувай се от случая, наставникът го няма.

Дьо Гиш не можа да издържи; непреодолимо чувство го влечеше към принцесата.

Дьо Вард погледна с усмивка как се отдалечава.

— Вие се лъжете, господине — внезапно каза Раул, като се прекачи през оградата, където миг преди това се бяха облегнали двамата събеседници, — наставникът е тук и ви слуша.