Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Бъдете спокоен, господине — каза дьо Вард, — аз сам ще взема предпазни мерки срещу вас.

— Господине — намеси се Бъкингам, — позволете ми да изтълкувам вашите думи с един съвет, който ще дам на господин дьо Бражелон: господин виконт, носете ризница.

Дьо Вард стисна юмруци.

— А, разбирам — рече той, — вие искате най-напред да вземете тая предпазна мярка, а после да си премерите силите с мене.

— Хайде, господине — отговори Раул, — щом искате непременно това, да свършим работата още сега.

И като извади шпагата си, той направи една крачка към дьо Вард.

— Какво правите? — попита Бъкингам.

— Бъдете спокоен — отвърна Раул, — това няма да се проточи.

Дьо Вард зае отбранително положение: шпагите се кръстосаха.

Дьо Вард се спусна стремително към Раул и още при първия допир на шпагите Бъкингам разбра, че Раул щади противника си.

Бъкингам отстъпи една крачка и загледа дуела.

Раул се биеше спокойно, сякаш държеше рапира, а не шпага. Той освободи шпагата си, кръстосала се с шпагата на противника до самата дръжка, като отстъпи крачка назад, и отби с контраудари три-четири напада на дьо Вард; после, заплашвайки с удар под пояса, който дьо Вард отби с кръгово движение, Раул изби шпагата от ръцете му и я изпрати на двадесет крачки зад оградата.

Дьо Вард остана обезоръжен, замаян. Раул сложи шпагата в ножницата си, улови треперещия и ревящ от яд противник за яката и за пояса и го хвърли от другата страна на оградата.

— Довиждане, довиждане! — промърмори дьо Вард, като стана и прибра шпагата си.

— Ей богу — рече Раул, — от един час вече ви повтарям същото.

След това се обърна към Бъкингам и прибави:

— Много ви моля, господин херцог, нито дума за това; срам ме е, че стигнах до такава крайност, но гневът ме увлече. Моля да ме извините и да забравите.

— Ах, скъпи виконте — каза херцогът, като стисна тая толкова сурова и едновременно толкова честна ръка, — напротив, вие ще ми позволите да помня и да мисля за вашето спасение. Тоя Човек е опасен, той ще ви убие.

— Баща ми — отговори Раул — е живял двадесет години под заплахата на много по-страшен неприятел и не е умрял. В моите жили тече кръв, която бог покровителствува, господин херцог.

— Вашият баща е имал добри приятели, виконте!

— Да — въздъхна Раул, — такива приятели, каквито вече не съществуват.

— О, много ви моля, не говорете така в момента, когато ви предлагам приятелството си.

И Бъкингам разтвори прегръдките си на Бражелон, който радостно прие предложения съюз.

— В моя род — прибави Бъкингам — умират за тия, които обичат, вие знаете това, господин дьо Бражелон.

— Да, господин херцог, зная — отговори Раул.

Нищо не наруши вече спокойствието по пътя.

Под предлог, който не вдигна голям шум, господин дьо Вард замина напред.

Той отведе Маникан, равномерният и мечтателен характер на който уравновесяваше раздразнителността му.

За забелязване е, че свадливите и неспокойни хора обичат да се сближават със свенливи и плахи характери, сякаш в противоположността едни търсят успокоение на своята буйност, а други — защита срещу собствената си слабост.

Бъкингам и Бражелон съобщиха на дьо Гиш за приятелството си; сега те тримата възхваляваха неуморно принцесата.

Само че благодарение на Бражелон тоя концерт се изпълняваше от трио, а не се състоеше от солови номера, към които по-преди се бяха пристрастили дьо Гиш и съперникът му.

Тая хармония се харесваше много на кралицата-майка; може би тя не беше толкова по вкуса на младата принцеса, която кокетничеше като дявол и която, без да се страхува за гласа си, обичаше опасните положения.

Действително принцесата имаше смело и дръзко сърце, едно от тия, които обичат да вървят по края на пропастта, които се стремят към острието, като жадуват до известна степен за рани.

И тъй погледите, усмивките, тоалетите й — неизчерпаеми снаряди — валяха върху тримата млади хора, засипваха ги; и от тоя бездънен арсенал излизаха също така нежни погледи, позволение за целуване на ръка и хиляди други наслади, които на разстояние погубваха благородниците от свитата, гражданите и представителите на градовете, през които минаваха, пажовете, народа, лакеите: това беше поголовно унищожаване( общо опустошение.

Когато пристигна в Париж, нейно височество беше придобила вече по пътя хиляди обожатели и водеше със себе си половин дузина умопобъркани и двама съвсем луди.