Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Тя знаеше, че блестящият Прием се отнасяше за щастливата майка на крал, възстановен на втория трон в Европа, докато лошият прием се отнасяше за нея, дъщерята на Анри IV, наказана, задето е била нещастна. След като принцесата и кралицата бяха настанени, след като те си поотпочинаха, хората, които се бяха съвзели също от умората, се върнаха към предишните си навици и предишните си занимания.

Бражелон отиде да се види с баща си. Атос беше заминал отново за Блоа. Той поиска да се види с господин д’Артанян. Но мускетарят, зает с организирането на нова кралска гвардия, беше станал неуловим. Бражелон се обърна към дьо Гиш. Но графът се съвещаваше с шивачите си и с Маникан и това поглъщаше целия му ден. Още по-лошо беше с херцог Бъкингам. Младият англичанин купуваше коне след коне, диаманти след диаманти. Той завладя всички парижки бродировачки, бижутери и шивачи. Между него и дьо Гиш се водеше повече или по-малко учтив двубой, за щастливия изход на който херцогът искаше да похарчи един милион, докато маршал дьо Грамон беше дал само шестдесет хиляди ливри на дьо Гиш. Бъкингам се смееше и харчеше милиона си.

Дьо Гиш въздишаше и би си скубал косите без съветите на дьо Вард.

— Един милион! — всеки ден повтаряше графът. — Аз ще претърпя неуспех. Защо господин маршалът не нека да ми даде предварително моята част от наследството.

— Защото ще я разпилееш — казваше му Раул.

— Е, не му ли е все едно! Ако трябва да умра от това, ще умра. Тогава няма да имам вече нужда от нищо.

— Но защо трябва да умираш? — попита го Раул.

— Не искам да бъда победен в елегантността от един англичанин.

— Драги ми графе — каза Маникан тогава, — елегантността не е скъпо нещо, а е само мъчно постижимо.

— Да, но мъчно постижимите неща струват много скъпо, а аз имам само шестдесет хиляди ливри.

— Ей богу — каза дьо Вард, — какъв си чуден! Харчи колкото Бъкингам; разликата е само деветстотин и четиридесет хиляди ливри.

— Отде да ги взема?

— Направи дългове.

— Вече направих.

— Това е още едно основание.

Тия съвети подействуваха толкова на дьо Гиш, че той почна да върши лудости, докато Бъкингам просто харчеше.

Слухът за тия разточителства караше да цъфтят лицата на всички парижки търговци и от двореца на Бъкингам до двореца на Грамон бълнуваха за чудеса.

През това време нейно височество си почиваше, а Бражелон пишеше писма на госпожица дьо Ла Валиер.

Четири писма бяха излезли вече от перото му, без да се получи нито един отговор; най-после в същата сутрин на сватбената церемония, която трябваше да се състои в черквата на Пале Роял, Раул седеше, като довършваше тоалета си, когато слугата му доложи:

— Господин дьо Маликорн.

„Какво съм му потрябвал на тоя Маликорн?“ — помисли си Раул.

— Нека почака — каза той.

— Господинът пристига от Блоа — прибави слугата.

— А, нека влезе! — извика Раул живо.

Маликорн влезе, сияещ като звезда и с великолепна шпага.

Той се поклони грациозно и каза:

— Господин дьо Бражелон, нося ви хиляди поздрави от една дама.

Раул се изчерви.

— От една дама — повтори той, — от една дама от Блоа?

— Да, господине, от госпожица дьо Монтале.

— А, благодаря, господине, сега ви познах — рече Раул. — А какво желае от мене госпожица дьо Монтале?

Маликорн извади от джоба си четири писма и ги подаде на Раул.

— Моите писма! Възможно ли е? — каза Раул, като побледня. — Моите писма, и неразпечатани!

— Господине, тия писма не завариха в Блоа лицето, до което ги бяхте адресирали; връщат ви ги.

— Госпожица дьо Ла Валиер е заминала от Блоа? — извика Раул.

— Да, преди една седмица.

— А де е сега?

— Навярно е в Париж, господине.

— Но как са узнали, че тия писма са от мене?

— Госпожица дьо Монтале позна почерка и печата ви — отвърна Маликорн.

Раул почервеня и се усмихна.

— Това е много мило от страна на госпожица Ор — каза той, — тя е като по-преди добра и очарователна.

— Да, господине.

— Тя би трябвало да ми даде точни сведения за госпожица дьо Ла Валиер. Мъчно бих могъл да я намеря в тоя грамаден Париж.

Маликорн извади друг плик от джоба си.

— Може би — рече той — в това писмо ще намерите онова, което желаете да знаете.

Раул счупи бързо печата. Почеркът беше на госпожица Ор. Ето какво съдържаше писмото:

„Париж, Пале Роял, денят на брачния обряд“.

— Какво значи това? — обърна се Раул към Маликорн. — Знаете ли, господине?

— Да, господин виконте.