Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Госпожица дьо Тоне Шарант — каза старата госпожа дьо Навай на негово височество.

И негово височество повтори, като се поклони на нейно височество:

— Госпожица дьо Тоне Шарант.

— Аха, тая ми се вижда много приятна — каза принц дьо Конде, като се обърна към Раул. — Номер едно.

— Наистина е хубава — забеляза Бражелон, — макар че има малко високомерен вид.

— Е, знаем го тоя вид, виконте; след три месеца ще бъде опитомена; но гледайте, ето още една хубавица.

— О — рече Раул, — тая хубавица ми е позната!

— Госпожица Ор дьо Монтале — каза госпожа дьо Навай.

Името и презимето бяха повторени добросъвестно от негово височество.

— Боже господи! — извика Раул, като впери слисан поглед към входната врата.

— Какво има? — попита принц дьо Конде. — Госпожица Ор дьо Монтале ли ви накара да изпуснете едно такова „Боже господи“?

— Не, монсеньор, не — отговори Раул силно побледнял и разтреперан.

— Ако не е госпожица Ор дьо Монтале, тогава е тая очарователна блондинка, която върви след нея. Хубави очи, бога ми! Малко слабичка, но очарователна.

— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер — каза госпожа дьо Назай.

Очите на Раул се премрежиха при това име, което отекна до дъното на сърцето му.

Той не виждаше и не чуваше вече нищо. Като видя, че Раул стана ням слушател на шеговитите му забележки, принц дьо Конде отиде да види по-отблизо хубавите млади момичета, които беше преценил от пръв поглед.

— Луиз тук! Луиз почетна госпожица на нейно височество! — шепнеше Раул.

И очите му, на които просто не можеше да повярва, поглеждаха ту Луиз, ту Монтале.

Впрочем госпожица дьо Монтале се беше освободила от привидната си свенливост, която й беше необходима само в минутата на представянето и на поклоните. От своето ъгълче тя разглеждаше доста уверено всички присъствуващи и като намери Раул, почна да се забавлява със силното учудване, в което нейното присъствие и присъствието на приятелката й бяха хвърлили клетия влюбен.

Раул се опитваше да избегне тоя закачлив, лукав и насмешлив поглед, който го измъчваше, но въпреки това постоянно го ловеше въпросително.

А Луиз, било от природна свенливост, било от някаква друга, необяснима за Раул причина, стоеше с наведени очи; смутена, заслепена, дишайки бързо, тя се мъчеше да отстъпи колкото се може по-далече, като не обръщаше внимание на побутванията с лакът от страна на Монтале.

Всичко това беше истинска загадка за Раул и клетият виконт би дал какво ли не, за да узнае разрешението й.

Но край него нямаше никой, който да му обясни тайната; дори Маликорн, малко смутен от тоя голям брой знатни хора и доста слисан от насмешливите погледи на Монтале, беше описал кръг и полека-лека бе застанал на няколко крачки от принц дьо Конде, зад групата почетни госпожици; сега той можеше почти да чува гласа на госпожица Ор — планета, която го притегляше като скромен спътник.

Когато Раул дойде на себе си, стори му се, че чува познати гласове от лявата си страна.

Действително това бяха дьо Вард, дьо Гиш и кавалерът дьо Лорен, които приказваха помежду си.

Впрочем те приказваха толкова тихо, че в голямата зала едва се чуваше шепотът им.

Умението да се говори без помръдване, без навеждане на събеседника беше изкуство, което новаците не можеха, да овладеят веднага; ето защо беше необходимо дълго упражняване в такива разговори, без погледи, без движение на главата, които напомняха разговор на група мраморни статуи.

Наистина при големи приеми на краля и на кралиците, когато техни величества говореха, а всички сякаш слушаха в благоговейно мълчание, се водеха много такива мълчаливи разговори, в които не преобладаваше ласкателството.

Раул спадаше към много опитните хора в това изкуство на етикецията и често по движението на устните можеше да отгатне смисълът на думите.

— Каква е тая Монтале? — питаше, дьо Вард. — Каква е тая Ла Валиер? Каква е тая провинция, която пристига при нас?

— Монтале? — каза кавалерът дьо Лорен. — Познавам я: тя е добро момиче, което ще забавлява двора. Ла Валиер е очарователно куцо момиче.

— Пфу! — рече дьо Вард.

— Не пфукайте, дьо Вард; за куците има доста латински поговорки, много остроумни и главно много характерни.

— Господа, господа — каза дьо Гиш, като гледаше неспокойно Раул, — спазвайте малко мярка, моля ви се.

Но безпокойството на графа, наглед поне, нямаше основания. Раул остана твърд и равнодушен, макар че не изпусна нито дума от казаното. Изглеждаше, че си взема бележка за дързостите и волностите на двамата предизвикатели, за да си види сметките с тях при удобен случай.