Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Без съмнение дьо Вард отгатна тая мисъл и продължи:

— Кои са любовниците на тия госпожици?

— На Монтале ли? — попита кавалерът.

— Да, най-напред на Монтале.

— Е, вие, аз, дьо Гиш, всеки, който пожелае.

— А на другата?

— На госпожица дьо Ла Валиер ли?

— Да.

— Внимавайте, господа — забеляза дьо Гиш, за да попречи на дьо Вард да отговори, — внимавайте, нейно височество ни слуша.

Раул пъхна ръка до китката под дрехата си, впи пръсти в гърдите и започна да къса дантелите си.

Но точно тия клюки, на които щяха да се изложат клетите жени, го накараха да вземе сериозно решение.

„Клетата Луиз — помисли си той, — тя е дошла с почтено намерение и под почетно покровителство; но трябва да узная това намерение; трябва да зная кой я покровителствува.“

И като подражаваше маневрата на Маликорн, той тръгна към групата на почетните госпожици.

Скоро представянето се свърши. Кралят, който непрекъснато гледаше принцесата и се възхищаваше от нея, излезе веднага след това от приемната зала заедно с двете кралици.

Кавалерът дьо Лорен зае отново мястото си край негово височество и по пътя наля няколко капки от отровата, която събираше от един час, като гледаше нови лица и като подозираше, че няколко сърца са щастливи.

Като излизаше, кралят увлече след себе си част от присъствуващите; но тия от придворните, които обичаха да бъдат независими или усилено се занимаваха с ухажване, започнаха да се приближават до дамите. Принц дьо Конде направи няколко комплимента на госпожица дьо Тоне Шарант. Бъкингам ухажваше госпожа Дьо Шале и госпожа дьо Лафайет, които нейно височество беше отличила и които тя обичаше. А граф дьо Гиш, напуснал негово височество, който единствено можеше да се приближи до нейно височество, приказваше оживено със сестра си госпожа дьо Валантиноа и госпожици дьо Креки и дьо Шатийон.

Сред всички тия политически и любовни интереси Маликорн искаше да завладее Монтале, но тя предпочиташе повече да приказва с Раул, най-малкото за да се наслади на въпросите и изненадата му.

Раул отиде, право при госпожица дьо Ла Валиер и й се поклони с най-голямо уважение.

Като видя това, Луиз се изчерви и измънка нещо.

Но Монтале побърза да й дойде на помощ.

— Е — каза тя, — ето ни и нас, господин виконте.

— Виждам ви добре — каза Раул с усмивка — и именно за вашето присъствие тук идвам да получа едно малко обяснение.

Маликорн се приближи с най-чаровната си усмивка.

— Оттеглете се, господин Маликорн — каза Монтале. — Наистина вие сте много нескромен.

Маликорн стисна устни и отстъпи две крачки назад, без дума да продума.

Само усмивката му промени израза си: от открита стана насмешлива.

— Обяснение ли искате, господин Раул? — попита Монтале.

— Разбира се, интересно е да се чуе, струва ми се. Госпожица дьо Ла Валиер — почетна госпожица на нейно височество!

— А защо да не бъде почетна госпожица като мене? — попита Монтале.

— Приемете моите поздравления, госпожици — каза Раул, на когото се стори, че не искат да му отговорят направо.

— Вие казвате това с подчертано ласкателски вид, господин виконте.

— Аз ли?

— Но, разбира се! Нека каже и Луиз.

— Може би господин дьо Бражелон мисли, че това място е прекалено високо за мене — рече Луиз, като се запъваше.

— О, съвсем не, госпожице! — разпалено възрази Раул. — Вие знаете много добре, че не мисля това. Не бих се учудил, ако заемехте трона на кралица, а още повече пък мястото на почетна госпожица. Учудвам се само, че узнах това едва днес, и то случайно.

— Ах, наистина — отговори Монтале с обикновеното си лекомислие. — Ти не разбираш нищо, а и не можеш да разбереш. Господин дьо Бражелон ти писа четири писма, но по това време в Блоа беше само майка ти; аз не исках тия писма да паднат в ръцете и, пипнах ги и ги върнах на господин Раул; по тоя начин той мислеше, че си в Блоа, когато ти беше в Париж, и главно не знаеше, че положението ти се е променило.

— Как! Нима ти не предупреди господин Раул, както те бях помолила? — извика Луиз.

— Хайде де! За да прояви строгост, за да каже неоспорими истини, за да разруши всичко, което успяхме да направим с толкова труд? О, не, разбира се!

— Значи съм много строг? — попита Раул.

— Впрочем мислех, че така е най-добре — продължи Монтале. — Аз заминавах за Париж, вие не бяхте там, Луиз се късаше от плач; тълкувайте това както си искате; аз помолих покровителя ми, този, който ми беше издействувал грамотата, да поиска грамота и за Луиз; грамотата дойде. Луиз замина, за да си поръча рокли; аз останах, тъй като си имах необходимите дрехи; получих писмата ви и ви ги върнах, като прибавих няколко думи с обещание за изненада. Ето ви изненадата, драги господине; струва ми се, че не е лоша; не искайте друго. Хайде, господин Маликорн, време е да оставим тия млади хора сами; те имат да си казват много неща; дайте ми ръката си; надявам се, че това е голяма чест за вас, господин Маликорн.