Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Щом Раул произнесе последната дума, Луиз побледня смъртно — навярно се уплаши от екзалтацията на младия човек.

И с движение, бързо като мисълта, тя сложи двете си ръце в ръцете на Раул.

След това избяга, без да прибави нито думичка, и изчезна, без да погледне назад.

Раул затрепера с цялото си тяло при допира на ръцете й.

Той прие това движение за тържествена клетва, която любовта изтръгна от моминската свенливост.

Раул излезе от Пале Роял с намерения, изпълнението на които не можеше да отлага.

Още в двора той се качи на кон и пое пътя към Блоа, докато в двореца, за голяма радост на придворните и голямо отчаяние на дьо Гиш и дьо Бъкингам, завършваше тържеството по бракосъчетанието на негово височество и английската принцеса.

Раул бързаше; след осемнадесет часа той пристигна в Блоа.

По пътя подготви най-добрите си доводи.

Треската е също неопровержим довод, а Раул имат ще треска.

Атос седеше в кабинета си и прибавяше няколко страници към мемоарите си, когато Гримо въведе Раул.

От пръв поглед проницателният благородник видя нещо необикновено в държането на сина си.

— Струва ми се, че идвате по важна работа — каза той, след като го прегърна и го покани с ръка да седне.

— Да, господине — отговори младият човек, — и ви моля да ме изслушате с това благосклонно внимание, което никога не сте ми отказвали.

— Говорете, Раул.

— Господине, ето каква е работата, без всякакви предговори, недостойни за такъв човек като вас: госпожица дьо Ла Валиер е в Париж като почетна госпожица на нейно височество; аз проверих добре чувствата си; обичам госпожица дьо Ла Валиер повече от всичко на света и не искам да я оставям на такова място, където доброто име и добродетелта й могат да се изложат на опасност; затова желая да се оженя за нея, господине, и дойдох да ви искам съгласието за тоя брак.

Атос изслуша това признание мълчаливо и с крайна сдържаност.

Раул започна речта си, като се мъчеше да говори съвсем хладнокръвно, а завърши с най-очебийно вълнение при всяка дума.

Атос впери в Бражелон дълбок поглед, замъглен от известна тъга.

— Значи вие размислихте добре? — попита той.

— Да, господине.

— Струва ми се, че ви казах вече мнението си за тоя брак.

— Зная го, господине — съвсем тихо рече Раул. — Но вие отговорихте, че ако настоявам…

— И вие настоявате? Бражелон отговори почти нечуто:

— Да.

— Действително, господине — спокойно продължи Атос, — страстта ви трябва да е много силна, щом въпреки нежеланието ми към тоя брак вие продължавате да го желаете.

Раул изтри потта от челото си, при което ръката му трепереше силно.

Атос го погледна и съжалението се вмъкна в сърцето му.

— Добре — каза той, като стана, — моите лични чувства нямат никакво значение, щом се отнася за вашите; вие имате нужда от мене, аз съм ваш И така, какво желаете от мене?

— О, вашата снизходителност, господине, най-напред вашата снизходителност — каза Раул и му улови ръцете.

— Вие се заблуждавате относно моите чувства към вас, Раул — отговори графът. — В моето сърце живее нещо повече от снизходителност.

Раул целуна с най-голяма синовна обич ръката, която държеше.

— Хайде, хайде — продължи Атос, — кажете, Раул, какво трябва да подпиша? Аз съм готов.

— О, нищо, господине, нищо; само би било добре да си направите труда да пишете на краля и да поискате от негово величество, на когото служа, позволение да се оженя за госпожица дьо Ла Валиер.

— Добре, това е хубава мисъл, Раул. Действително след мене, или по-скоро преди мене, вие имате друг господар; тоя господар е кралят; следователно вие се подчинявате на двойно изпитание; това е редно.

— О, господине!

— Веднага ще изпълня молбата ви, Раул.

Графът се приближи до прозореца, наведе се леко навън и извика:

— Гримо!

Гримо, който подкастряше един свод от ясмин, подаде глава.

— Конете ми! — продължи графът.

— Какво значи тая заповед, господине?

— Че заминаваме след два часа.

— Закъде?

— За Париж.

— Как за Париж! Вие идвате в Париж?

— Нима кралят не е в Париж?

— Без съмнение, в Париж е.

— Е добре, не трябва ли да отидем там? Да не би да сте си загубили ума?

— Но, господине — каза Раул, почти уплашен от отстъпчивостта на баща си, — аз не искам да ви причинявам такова безпокойство и едно просто писмо…

— Раул, вие се заблуждавате и ми придавате прекалено голямо значение; един прост благородник като мене не може да пише на краля си: това е неприлично. Аз искам и трябва да говоря на негово величество. Ще го направя. Ние ще заминем заедно, Раул.