Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О, колко сте добър, господине!

— Според вас, как е настроен негово величество?

— Към мене ли, господине?

— Да.

— О, превъзходно!

— Той ли ви каза това?

— Да, лично.

— По какъв случай?

— Господин д’Артанян ме препоръча след едно сблъскване на площада Грев, където имах щастието да извадя шпагата за негово величество. И така, без самозаслепяване, имам основание да мисля, че негово величество гледа с доста добро око на мене.

— Толкова по-добре!

— Но много ви се моля — продължи Раул, — не бъдете с мене тъй сериозен, тъй сдържан, не ме карайте да съжалявам, че се поддадох на едно чувство, което у мене е по-силно от всичко.

— За втори път ми казвате това, Раул, но това не е необходимо; вие искате формално съгласие, аз ви го давам, получихте го; да не говорим повече за това. Елате да видите новите ми насаждения, Раул.

Младият човек знаеше, че щом графът изразяваше волята си, нямаше вече място за спор.

Той наведе глава и последва баща си в градината.

Атос му показа бавно присадите, филизите и посадените в шахматен ред дръвчета.

Това спокойствие обезсърчаваше все повече и повече Раул; любовта, която изпълваше сърцето му, му се струваше толкова голяма, че би могла да обхване целия свят. Как сърцето на Атос оставаше пусто и затворено за нейното влияние?

И ето защо Бражелон, събрал всичките си сили, извика внезапно:

— Господине, невъзможно е без всякаква причина да отблъсвате госпожица дьо Ла Валиер, такава добра, кротка, чиста! Вашият във висша степен мъдър ум би трябвало Да я оцени по достойнство. В името на небето, кажете, не съществува ли между вас и нейния род някоя тайна вражда, някоя наследствена омраза?

— Вижте, Раул, тая хубава леха с момина сълза — каза Атос, — вижте колко й понасят сянката и влагата, особено сянката от листата на яворите, между зъбците на които прониква топлината, но не и пламъкът на слънцето.

Раул се спря и прехапа устни; после като почувствува, че кръвта нахлува в слепите му очи, запита храбро:

— Господине, много ви се моля, обяснете ми; вие не можете да забравите, че вашият син е мъж.

— Тогава — сурово каза Атос, като се изправи, — тогава докажете ми, че сте мъж, защото съвсем не доказвате, че сте син. Аз ви молих да дочакате блестящ брак, аз бих ви намерил жена, която да стои на най-високите стъпала на благородството и богатството; аз исках да сияете с двойния блясък, който придават славата и богатството: вие сте от благороден род!

— Господине — извика Раул, увлечен от първия порив, — тия дни ми подхвърлиха укора, че не зная името на майка си. Атос побледня; после, смръщил вежди като върховния бог на древността, запита величествено:

— С нетърпение очаквам да узная какво сте отговорили, господине.

— О, извинете… извинете! — промърмори младият човек, възбудата на когото спадна веднага.

— Какво отговорихте, господине? — попита графът, като тупна с крак.

— Господине, в ръцете си държех шпага; тоя, който ме оскърби, стоеше в отбранително положение; аз избих шпагата от ръцете му и я пратих зад една ограда, а след това изпратих и него след шпагата му.

— А защо не го убихте?

— Негово величество забранява дуелите, господине, а в тоя момент аз бях един от посланиците на негово величество.

— Добре — каза Атос, — но още едно основание за мене да говоря с краля.

— Какво ще му поискате, господине?

— Позволение да изтегля шпагата си срещу тоя, който ни е нанесъл това оскърбление.

— Господине, ако не съм постъпил така, както трябва, много ви моля да ми простите.

— Кой ви укорява, Раул?

— Но позволението, което желаете да поискате от краля…

— Раул, аз ще помоля негово величество да подпише вашия сватбен договор.

— Господине…

— Но с едно условие…

— Нима са ви необходими условия с мене? Заповядайте, господине, и аз ще се подчиня.

— С това условие — продължи Атос, — че ще ми кажете името на тоя, който е говорил така за майка ви.

— Но, господине, защо ви е необходимо да знаете името му? Мене ме оскърбиха и щом се получи позволението от негово величество, ще отмъстявам аз.

— Името му, господине?

— Не ще допусна да се излагате на опасност.

— За дон Диего ли ме вземате? Името му?

— Изисквате ли го?

— Искам да го зная.

— Виконт дьо Вард.

— А — спокойно каза Атос, — добре, познавам го. Но конете ни са готови, господине. Ние ще заминем не след два часа, а веднага. На конете, господине, на конете!