Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

При тия думи херцог д’Орлеан се намръщи. Действително не беше много ласкателно за него да се жени за принцеса, която кралят беше пренебрегнал на младини.

Може би той щеше да отговори на любимеца си, но в тоя миг дьо Гиш остави каретата, за да се приближи до принца.

Графът следеше отдалече негово височество и любимеца му и напрягаше слуха си, като се мъчеше да отгатне думите, които те си разменяха.

От коварство ли, или от безсрамие дьо Лорен не сметна за нужно да се прикрива.

— Графе — рече той, — вие имате добър вкус.

— Благодаря за комплимента — отговори дьо Гиш. — Но по какъв повод ми казвате това?

— Ех, попитайте негово височество.

— Аз намирам — отговори принцът, — че това е вярно и че дьо Гиш знае добре за какъв съвършен кавалер го смятам.

— Щом това се установи, аз продължавам, графе — рече дьо Лорен. — Вие сте край нейно височество от една седмица, нали?

— Разбира се — отвърна дьо Гиш, като се изчерви неволно.

— Е добре, кажете ни откровено какво мислите за нея.

— За нея?

— Да, за външността й, за ума и, изобщо за нея. Смаян от тоя въпрос, дьо Гиш не можа да отговори веднага.

— Хайде, хайде, дьо Гиш — със смях продължи дьо Лорен, — кажи какво мислиш, бъди откровен: негово височество заповядва.

— Да, да бъди откровен — каза принцът.

Дьо Гиш промърмори няколко неразбираеми думи.

— Зная добре, че това е много деликатен въпрос — продължи негово височество. — Но ти знаеш, че на мене може да се каже всичко. Как я намираш?

За да скрие това, което ставаше в него, дьо Гиш прибягна до единствената защита на изненадан човек: излъга.

— Аз не намирам нейно височество нито за хубава, нито за нехубава — отговори той. — Но по-скоро е хубава, отколкото нехубава.

— Ех, драги графе — извика дьо Лорен, — и това казвате вие, който се възхищавахте толкова от портрета й!

Дьо Гиш се изчерви до ушите. За щастие малко буйният му кон се хвърли настрана и му помогна да скрие тая червенина.

— Портретът? — попита той, като се върна на предишното си място. — Какъв портрет?

Дьо Лорен не сваляше поглед от него.

— Да, портретът. Нима миниатюрата не прилича на нея?

— Не зная. Забравих тоя портрет; изличил се е от ума ми.

— А при това той ви направи силно впечатление — забеляза дьо Лорен.

— Възможно е.

— Умна ли е поне? — попита принцът.

— Както изглежда, да, монсеньор.

— А херцог Бъкингам умен ли е? — запита дьо Лорен.

— Не зная.

— Аз смятам, че е умен — каза дьо Лорен, — защото кара нейно височество да се смее и защото тя, изглежда, приказва с него с голямо удоволствие, а това не е присъщо на една умна жена, когато се намира в компанията на глупак.

— Тогава той е умен — простодушно отговори дьо Гиш, на помощ на когото се появи внезапно Раул, като го видя с опасен събеседник.

Дьо Бражелон заговори с дьо Лорен и по такъв начин го накара да промени темата на разговора.

Влизането стана блестящо и весело. Като желаеше да почете брат си, кралят беше заповядал да го посрещнат великолепно. Нейно височество и майка й отседнаха в Лувър, в същия Лувър, където през време на изгнанието те страдаха толкова от забравата, бедността и лишенията.

Негостоприемният дворец за нещастната дъщеря на Анри IV, голите стени, продънените паркети, покритите с паяжини тавани, грамадните камини с нащърбен мрамор, студените огнища, едва затопляни от милостинята на парламента — всичко се беше променило.

Великолепни тапети, дебели килими, блестящи плочи на пода, свежи картини в широки златни рамки; навсякъде канделабри, огледала, разкошни мебели; навсякъде гвардейци с горд вид, с развяващи се пера, цяла тълпа от лакеи и придворни в предните стаи и по стълбите — ето какво ги посрещна сега.

В дворовете, където едно време никнеше трева, сякаш неблагодарникът Мазарини желаеше да докаже на парижаните, че самотата и безредието заедно с немотията и отчаянието трябва да бъдат свита на падналите монархии, повтаряме, в дворовете грамадни, неми, пусти, сега яздеха конници и изпод копитата на конете им, стъпващи по блестящия паваж, изскачаха хиляди искри.

Млади и хубави жени в карети чакаха, за да й се поклонят при минаването, дъщерята на тая дъщеря на Франция, която през време на вдовството и изгнанието си, не намираше понякога една цепеница за огнището си, едно късче хляб за масата си, която презираха дори най-незначителните слуги в замъка.

Ето защо кралицата Анриет се върна в Лувър със сърце, в което имаше повече скръб и горчиви спомени, отколкото имаше тържество и радост в сърцето на дъщеря й, лекомислена и непостоянна.