Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Скоро целият град заспа. В помещението на принцесата, прозорците на което гледаха към площада, се виждаше слаба светлина; и мекото осветление в стаята й сякаш беше образът на спокоен сън у младо момиче, животът на което едва що започва и наполовина замира, когато тялото му спи.

Бражелон излезе от палатката си с бавни, отмерени стъпки на човек, който желае да види, но се стреми да остане незабелязан.

И ето, скрит зад дебелите завеси на палатката, обгръщайки с един поглед целия площад, той видя след миг, че завесите на Гишовата палатка се полуразтвориха и затрептяха.

В полумрака се очерта сянката на графа, очите на когото святкаха в тъмнината и бяха вперени в слабо осветеното отвътре помещение на принцесата.

Тая мека светлина, която оцветяваше стъклата, беше звезда за графа. В очите на дьо Гиш се устреми цялата му душа.

Скрит в сянката, Раул отгатваше всички страстни мисли на дьо Гиш, които образуваха между палатката на младия посланик и балкона на принцесата тайнствени и вълшебни връзки на сърдечно влечение, връзки, пълни с такава сила на волята, с такова напрежение, че сигурно принуждаваха любовните мечти да витаят над това парфюмирано легло.

Но не само дьо Гиш и Раул не спяха. Една от къщите на площада беше с разтворен прозорец; прозорецът на къщата, обитавана от Бъкингам.

Върху фона на светлината, която се лееше от тоя прозорец, се открояваше рязко силуетът на херцога; облегнал се апатично на украсената с резба и кадифе прозоречна рамка, той изпращаше също към балкона на принцесата своите въжделения и безумните видения на любовта си.

Бражелон не можа да се въздържи да не се усмихне. „Ето едно нещастно сърце, обсадено от всички страни“ — помисли си той за принцесата.

После, като си спомни съчувствено за принца, прибави:

„И ето един злочест съпруг, заплашен от голяма опасност. Добре, че е чистокръвен принц и че има цяла армия, която да пази съкровището му.“

Бражелон следи известно време маневрите на двамата влюбени, послуша звучното, неучтиво хъркане на Маникан, който хъркаше толкова гордо, като че ли имаше синия си костюм, а не лилавия, обърна се към ветреца, който му носеше далечното пеене на славей; после, отдал дължимото на меланхолията, друга нощна болест, той се върна и си легна, мислейки, че може би четири или шест също тъй пламенни очи, като очите на дьо Гиш и Бъкингам, гледаха жадно неговия идол в замъка Блоа.

— При това госпожица дьо Монтале не е много сигурен гарнизон — каза си той ниско, като въздъхна високо.

На другия ден се състояха празненства с всичкия блясък и всичката веселост, които можеха да дадат средствата на града и разположението на духовете.

През последните часове, прекарани в Хавър, всичко беше подготвено за заминаването.

Нейно височество се сбогува с английската флота, след това поздрави за последен път родината, като се поклони на родното знаме, и се качи в каретата, заобиколена от блестяща свита.

Дьо Гиш се надяваше, че херцог Бъкингам ще се върне в Англия заедно с адмирала; но Бъкингам успя да докаже на кралицата, че би било неприлично за нейно височество да пристигне в Париж почти изоставена.

Когато беше решено, че Бъкингам ще придружава нейно височество, младият херцог се заобиколи със свита от английски благородници и офицери; така че към Париж потегли цяла армия, която пръскаше злато и поразяваше с блясъка си градовете и селата, през които минаваше.

Времето беше прекрасно. Франция беше хубава, а особено хубав беше пътят, по който минаваше шествието. Пролетта застилаше пътя на тия млади същества с благоуханни цветя и листа. Цяла Нормандия с богатата си растителност, със сините хоризонти, със сребристите реки се представяше като рай на новата сестра на краля.

Пътуването се превърна в непрекъснат празник и опиянение. Дьо Гиш и Бъкингам забравиха всичко; дьо Гиш се мъчеше само да отдалечи англичанина от принцесата, а Бъкингам се стремеше да събуди в сърцето на нейно височество живите спомени за родината, с която се свързваха за него картините на щастливите дни.

Но, уви, клетият херцог забелязваше, че колкото по-дълбоко проникваше любовта към Франция в сърцето на нейно височество, толкова повече образът на скъпата му Англия избледняваше от ден на ден в главата й.

Той забелязваше, че всичките му старания не будеха никаква благодарност у нея; напразно яздеше напето върху един от най-необузданите коне на Йоркшайр; принцесата го поглеждаше само случайно и съвсем бегло.