Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А другите двеста и петдесет?

— Когато получа мястото. Маникан се намръщи.

— В такъв случай върнете ми препоръчителното писмо.

— Защо?

— За да прибавя една дума.

— Една дума?

— Да, само една.

— Каква?

— „Бързо“.

Маликорн върна писмото: Маникан прибави думата.

— Добре! — рече Маликорн и взе обратно хартията. Маникан почна да брои пистолите.

— Липсват двадесет — каза той.

— Как така?

— Двадесетте, които спечелих.

— Кога?

— Като се обзаложих с вас, че след осем часа ще получите писмото на граф дьо Гиш.

— Вярно.

И му даде двадесетте пистола.

Маникан започна да взема златото си с пълни шепи и да го изсипва на леглото си.

„Ето второто място — прошепна си Маликорн, като сушеше мастилото на хартията. — На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но…“

Той се спря, на свой ред взе перото и написа на Монтале:

„Госпожице, съобщете на приятелката си, че скоро ще получи грамотата. Отивам за подпис. Ще измина осемдесет и шест левги от любов към вас…“

После с дяволската си усмивка продължи прекъснатата си мисъл:

„На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но… печалбата, надявам се, ще бъде пропорционална на разноските и госпожица дьо Ла Валиер ще ми донесе повече от госпожица дьо Монтале или… или да не се наричам Маликорн!“

— Довиждане, Маникан! — каза той високо.

И излезе.

Когато пристигна в Етамп, Маликорн узна, че графът току-що заминал за Париж.

Той си почина два часа и се приготви да продължи пътя си.

В Париж пристигна през нощта и отседна в една малка странноприемница, в която отиваше, винаги при пътуванията си в столицата, а на другия ден в осем часа се представи в двореца Грамон.

Крайно време беше Маликорн да пристигне.

Граф дьо Гиш се готвеше да се сбогува с негово височество, преди да замине за Хавър, където цветът на френските благородници щеше да посрещне нейно височество при пристигането и от Англия.

Маликорн произнесе името на Маникан; въведоха го веднага.

Граф дьо Гиш беше в двора на двореца Грамон и правеше преглед на екипажите си, които песарите и конярите прекарваха пред него.

Графът хвалеше или не одобряваше пред доставчиците и хората си дрехите, конете и амунициите, които му показваха, когато сред това важно занимание чу името на стария си приятел.

— Маникан? — извика той. — Нека влезе, о, нека влезе!

И направи четири крачки към вратата.

Маликорн се промъкна през полуотворената врата и погледна граф дьо Гиш, който се учуди много, като видя непознато лице вместо чертите на очаквания приятел.

— Извинете, господин графе — каза той, — но мисля, че направиха грешка: доложиха ви за самия Маникан, а всъщност е неговият пратеник.

— Аха — рече дьо Гиш поохладнял, — и вие ми носите?

— Писмо, господин графе.

Маликорн му предаде първото препоръчително писмо и загледа лицето му.

Графът прочете и се засмя.

— Как — каза той, — още една почетна госпожица? Но всички ли почетни госпожици във Франция покровителствува тоя хубостник Маникан?

Маликорн се поклони.

— А защо сам не дойде?

— Той е в леглото.

— О, дявол да го вземе! Значи е без пари! — Дьо Гиш вдигна рамене. — Но какво прави с парите си?…

Маликорн направи движение, което искаше да каже, че по тоя въпрос той знае не повече от графа.

— Щом прибягва до влиянието си? — продължи дьо Гиш.

— Ах, но аз мисля едно нещо.

— Какво?

— Че Маникан има влияние само върху вас, господин графе.

— Но тогава значи той няма да бъде в Хавър? Ново движение на Маликорн.

— Това е невъзможно: всички ще бъдат там!

— Надявам се, господин графе, че той няма да пропусне такова събитие.

— Той трябваше да бъде вече в Париж.

— Той ще улови прекия път, за да навакса загубеното време.

— А де е той?

— В Орлеан.

— Господине — каза дьо Гиш с поклон, — струва ми се, че вие сте човек с добър вкус.

Маликорн беше с костюма на Маникан.

Той се поклони на свой ред и отвърна:

— Вие ми правите голяма чест, господине.

— С кого имам удоволствието да говоря?

— Казвам се Маликорн, господине.

— Господин дьо Маликорн, как намирате кобурите на тия пистолети?

Маликорн беше умен човек; той разбра положението. Впрочем частичката дьо пред името му го издигаше до висотата на тоя, който говореше с него.

Той погледна кобурите като познавач и каза без колебание:

— Тежички, господине.