Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

И така, докаран до отчаяното положение да не играе и да не танцува най-малко от една седмица. Маникан беше много печален. Той очакваше един лихвар, а видя, че влиза Маликорн.

От устните му се изтръгна вик на отчаяние. — Е какво — каза той със съвсем непредаваем тон, — пак ли вие, драги приятелю?

— О, колко сте учтив! — отвърна Маликорн.

— Ах, знаете, чаках пари, а вместо пари пристигате вие.

— А ако ви нося пари?

— О, тогава това е друго нещо. Добре дошъл, драги приятелю.

И протегна ръка не на Маликорн, а на кесията му. Маликорн се престори, че не разбра, и му подаде ръката си.

— А парите? — попита Маникан.

— Драги ми приятелю, ако искате да ги имате, спечелете ги.

— Какво трябва да направя за това?

— Да ги спечелите, дявол да го вземе!

— А как?

— О, не е лесно, предупреждавам ви!

— Дявол да го вземе!

— Трябва да станете от леглото и да отидете веднага при господин граф дьо Гиш.

— Аз, да стана? — каза Маникан, като се протегна с наслада в леглото. — О, не!

— Значи продадохте всичките си костюми?

— Не, остана ми един, и дори най-хубавият; но чакам купувач.

— А панталоните?

— Струва ми се, че ги виждате на тоя стол.

— Е, щом ви са останали панталони и мантия, слагайте ги, заповядайте да оседлаят един кон и заминавайте.

— Няма да го бъде.

— Защо?

— Пусто да остане, не знаете ли, че господин дьо Гиш е в Етамп?

— Не, мислех, че е в Париж; значи вместо тридесет левги ще изминете само петнадесет.

— Вие сте чуден! Ако измина петнадесет левги с костюма, не ще мога вече да го нося и вместо да го продам за тридесет пистола, ще бъда принуден да го отстъпя за петнадесет.

— Отстъпете го за колкото искате, но трябва ми още една грамота за почетна госпожица.

— Хайде де, за кого? Да не би Монтале да има двойник?

— Лош човек! Това сте. Вие поглъщате две богатства: моето и на господин граф дьо Гиш.

— Бихте могли да кажете: на господин дьо Гиш и вашето.

— Точно тъй, всекиму според сана. Но връщам се на моята грамота.

— Няма смисъл.

— Докажете го.

— Приятелю мой, при нейно височество се назначават само дванадесет почетни госпожици; аз добих вече за вас това, което си оспорват хиляда и двеста жени, и за тая цел трябваше да прибягна до дипломация….

— Да, зная, че сте действували като герой, драги приятелю.

— Аз си зная работата — каза Маникан.

— Няма нужда да ми го казвате! Ето защо, когато стана крал, обещавам ви едно нещо.

— Какво? Да се наречете Маликорн I?

— Не, да ви направя суперинтендант на моите финанси; но сега става въпрос за друго.

— За нещастие.

— Трябва ми второ място за почетна госпожица.

— Приятелю мой, в дадения момент не бих се помръднал от мястото си дори и небето да ми обещаете.

Маликорн подрънка монетите в джоба си.

— Вътре има двадесет пистола — каза той.

— А какво искате да направите с тях, боже мой?

— Ех — отвърна поразсърдилият се Маликорн, — може би искам да ги прибавя към ония петстотин, които вече ми дължите.

— Имате право — рече Маникан и отново протегна ръка, — от такава гледна точка мога да ги приема. Дайте МИ ГИ.

— Почакайте де! Не е достатъчно само да протегнете ръката. Ако ви дам тия двадесет пистола, ще получа ли грамотата?

— Не ще и дума.

— Скоро?

— Днес.

— О, внимавайте, господин дьо Маникан! Вие поемате голямо задължение и аз не искам такава жертва от вас. Тридесет левги за един ден; това е прекалено, вие ще се съсипете.

— За мене няма нищо невъзможно, когато трябва да услужа на приятел.

— Вие сте герой!

— Де са двадесетте пистола?

— Ето ги — рече Маликорн и показа монетите.

— Добре.

— Но, драги ми господин Маникан, вие ще ги похарчите всичките за пътуване.

— Съвсем не; бъдете спокоен.

— Извинете, оттук до Етамп има петнадесет левги…

— Четиринадесет.

— Дадено; четиринадесет левги са седем смени на конете, по двадесет су на смяна — това прави седем ливри; седем ливри за пощенската кола — стават четиринадесет; толкова за връщане — двадесет и осем; толкова за вечеря и преспиване; тая услуга ще ви струва около шестдесет ливри.

Маникан се изтегна в леглото си като змия, впери големите си очи в Маликорн и каза:

— Имате право, не бих могъл да се върна по-рано от утре.

И взе двадесетте пистола.

— Тогава тръгнете.

— Но щом ще се върна чак утре, ние имаме време. — Време… за какво?

— Да играем.

— Какво ще заложите?

— Вашите двадесет пистола, дявол да го вземе!