Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не, вие печелите винаги.

— Тогава се обзалагам за същата сума.

— Какво искате насреща?

— Двадесет други.

— А за какво ще бъде облогът?

— Е та Ние казахме четиринадесет левги за отиване в Етамп.

— Да.

— Четиринадесет левги за връщане.

— Да.

— Следователно двадесет и осем левги.

— Без съмнение.

— За тия двадесет и осем левги вие ми давате четиринадесет часа, нали?

— Да.

— Един час, за да намеря граф дьо Гиш, нали?

— Така да бъде.

— И един час, за да го накарам да пише писмо на негово височество, нали?

— Чудесно.

— Всичко шестнадесет часа.

— Вие смятате като господин Колбер.

— Сега е дванадесет часът, нали?

— И половина.

— Я гледай, вие имате хубав часовник.

— Та казвахте?… — рече Маликорн, като сложи обратно часовника в джобчето си.

— Аз, наистина; предлагах ви да се обзаложим на двадесет пистола (като аз залагам тия, които ми дадохте назаем), че ще получите писмото на граф дьо Гиш след…

— След колко?

— След осем часа.

— Крилат кон ли имате?

— Това е моя работа. Обзалагате ли се?

— След осем часа аз ще получа писмото на графа, така ли?

— Да.

— Подписано?

— Да.

— На ръка ли?

— На ръка.

— Е добре, дадено, обзалагам се — каза Маликорн, любопитен да узнае как ще излезе от положението, тоя продавач на костюмите си.

— Значи държите?

— Държа.

— Подайте ми перото, мастилото и хартията.

— Ето.

— Ох!

Маникан се надигна с въздишка, опря се на лявата си ръка и с най-хубавия си почерк написа следните редове:

„Препоръчително писмо за място на почетна госпожица при нейно височество, което господин граф дьо Гиш се задължава да издействува веднага

дьо Маникан“.

Като свърши тая мъчителна работа, Маникан се изтегна отново в цялата си дължина.

— Е, какво значи всичко това? — попита Маликорн.

— Това значи, че ако бързате да получите писмото на граф дьо Гиш до негово височество, аз спечелих облога.

— Как така?

— Струва ми се, че е ясно: вие вземате тая хартия.

— Да.

— Заминавате вместо мене.

— А!

— Препускате с най-голяма бързина.

— Добре!

— След шест часа сте в Етамп. След седем часа получавате писмото на графа и аз спечелвам облога, без да ставам от леглото, което е удобно и за мене, и за вас.

— Положително, Маникан, вие сте велик човек.

— Зная го.

— И така, аз заминавам за Етамп.

— Заминавате.

— Предавам това препоръчително писмо на граф дьо Гиш.

— Той ви дава също такова до негово височество.

— Тръгвам за Париж.

— Отивате при негово височество с писмото на граф дьо Гиш.

— Негово височество се съгласява.

— Веднага.

— И аз получавам грамотата си.

— Получавате я.

— Ах!

— Надявам се, че съм мил, а?

— Очарователен!

— Благодаря.

— Значи вие получавате от граф дьо Гиш всичко, което си искате, скъпи ми Маникан?

— Всичко освен пари.

— Хм, изключението е неприятно! Но ако вместо пари му поискате…

— Какво?

— Нещо важно.

— Какво наричате важно?

— Ако някой от вашите приятели ви поиска услуга, а?

— Не бих му я направил.

— Егоист!

— Или поне бих го запитал каква услуга ще ми направи в замяна на това.

— Прекрасно! Е добре, тоя приятел говори с вас.

— Вие, Маликорн?

— Да, аз.

— Я виж ти! Значи сте много богат?

— Имам още петдесет пистола.

— Точно от такава сума имам нужда. Де са тия петдесет пистола?

— Тук — каза Маликорн и потупа пазвата си.

— Тогава говорете, мили мой; какво ви трябва? Маликорн взе отново мастилото, перото и хартията и ги подаде на Маникан.

— Пишете — му каза той.

— Диктувайте.

— Препоръчително писмо за служба при двора на негово височество.

— О! — извика Маникан, като вдигна перото. — Служба при двора на негово височество за петдесет пистола?

— Вие не чухте добре, мили мой.

— Какво казахте?

— Казах петстотин.

— И тия петстотин?

— Ето ги.

Маникан поглъщаше с очи фишека; но тоя път Маликорн го държеше далеч.

— А, какво ще кажете за това? Петстотин пистола…

— Ще кажа, че това е без пари, мили мой — забеляза Маникан, като взе отново перото. — Скоро влиянието ми ще свърши по ваша вина. Диктувайте. Маликорн продължи:

— „… която приятелят ми граф дьо Гиш ще издействува от негово височество за приятеля ми Маликорн.“

— Готово — каза Маникан.

— Извинете, вие забравихте да се подпишете.

— А, наистина! А петстотинте пистола?

— Ето двеста и петдесет.