Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Виждате — се обърна дьо Гиш към седларя, — господинът, човек с вкус, намира, че кобурите ви са тежки: какво ви казах преди малко?

Седларят се извини.

— А какво ще кажете за тоя кон? — попита дьо Гиш. — Той е също моя нова покупка.

— Наглед е прекрасен, господин графе; но трябва да пояздя на него, за да си кажа мнението.

— Е добре, качете се на него и обиколете два-три пъти манежа.

Действително дворът на двореца беше пригоден така, че да служи за манеж в случай на нужда.

Маликорн хвана свободно юздите, улови гривата с лявата си ръка, стъпи на стремето, надигна се и седна на седлото.

Първия път той обиколи двора ходом.

Втория път — в тръс.

Третия път — в галоп.

След това се спря при графа, скочи на земята и хвърли юздите в ръцете на един коняр.

— Е добре, какво ще кажете, господин дьо Маликорн? — попита графът.

— Господин графе — отговори Маликорн, — тоя кон е мекленбургска порода. Разбрах, че е на седем години, като гледах дали мундщукът е пристегнат добре. На тая възраст конят трябва да се готви за война. Лек е за управляване. Разправят, че кон с плоска глава не уморява никога ръката на ездача. Шията е малко ниска. Задницата ме кара да се съмнявам в чистотата на германската порода. В него трябва да има английска кръв. Животното стъпва право, но при тръс задните крака нараняват предните. Обръщайте внимание на подковаването. При завиване и промяна на алюра е податлив. Изобщо лесно се управлява.

— Хубава преценка, господин дьо Маликорн — забеляза графът. — Вие сте познавач.

След това се обърна към него и прибави:

— Вие имате великолепен костюм. Предполагам, че не е ушит в провинцията; в Тур или Орлеан не шият с такъв вкус.

— Не, господин графе, тоя костюм е наистина парижки.

— Да, вижда се… Но да се върнем на нашата работа… И така, Маникан иска да назначи втора почетна госпожица, а?

— Вие виждате какво ви пише, господин графе.

— А коя беше първата?

Маликорн почувствува, че по лицето му изби червенина.

— Една очарователна почетна госпожица — побърза да отговори той. — Госпожица дьо Монтале.

— А, вие я познавате, господине?

— Да, тя ми е годеница или почти.

— Тогава работата е друга… Моите поздравления! — каза дьо Гиш, върху езика на който се въртеше шега на придворен; но думата „годеница“ му напомни за уважението към жените.

— А за кого е втората грамота? — попита дьо Гиш. — Да не би да е за годеницата на Маникан?… В такъв случай я съжалявам. Горката! Ще има за съпруг негодник.

— Не, господин графе… Втората грамота е за госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.

— Не я зная — рече дьо Гиш.

— Не я знаете? Да, господине, тя не е известна — каза Маликорн, като се усмихна на свой ред.

— Добре, ще поговоря с негово височество. А между Другото от добър род ли е?

— От много добър род, почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.

— Много добре. Искате ли да ме придружите у негово височество?

— На драго сърце, ако ми направите тая чест.

— С карета ли сте?

— Не, дойдох на кон.

— С тоя костюм?

— Не, господине; пристигнах от Орлеан с пощенски коне и се преоблякох, за да се явя пред вас.

— А, наистина, вие ми казахте, че сте пристигнали от Орлеан.

И като смачка писмото на Маникан, той го мушна в джоба си.

— Господине — плахо каза Маликорн, — струва ми се, че не прочетохте всичко.

— Как не съм прочел всичко?

— Да, в плика имаше две писма.

— Сигурен ли сте в това?

— О, напълно.

— Да видим.

И графът отвори отново плика.

— А — каза той, — наистина.

И разгърна непрочетената бележка.

— Така си и мислех! Още една молба за служба при негово височество. О, тоя Маникан е цяла бездна! О, проклет злодей, значи той търгува с местата?

— Не, господин графе, той иска да направи подарък.

— На кого?

— На мене, господине.

— Но защо не ми казахте това веднага, драги ми господин дьо Мовезкорн!

— Маликорн!

— Ах, извинете? Все ме бърка латинският език: ужасният навик към етимологията. И защо, дявол да го вземе, карат младите благородници да учат латински? Mala — mauvaise — лош. Вие разбирате, mauvaise — лош; Маликорн — Mauvaise corne — лош рог, излиза едно и също. Вие ще ме извините, господин дьо Маликорн, нали?

— Вашата добрина ме трогва, господине; но в същото време ми дава основание да ви кажа едно нещо.

— Какво, господине?

— Аз не съм благородник: имам добро сърце, малко ум, но името ми е Маликорн без „дьо“.

— Е, добре — извика дьо Гиш, като гледаше лукавото лице на събеседника си, — вие ми правите впечатление на мил човек, господине. Вашето лице ми се харесва, господин Маликорн, и трябва да притежавате извънредно добри качества, щом тоя егоист Маникан ви е обикнал. Кажете откровено, вие сте някой светия, слязъл на земята.