Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Госпожица дьо Ла Валиер се превърна веднага за краля в заварена дъщеря на човек, който умееше да приготовлява великолепно пуйки, гарнирани с трюфели.

Но принцовете са създадени така. Също такива са били и олимпийските богове. Диана и Венера са се смели навярно много над хубавата Алкмена и бедната Йо, когато край масата на Юпитер между нектара и амброзията са започнали за развлечение да говорят за смъртните хубавици.

За щастие Луиз се поклони толкова ниско, че не чу думите на нейно височество, не видя усмивката на краля. Действително, ако тая смутена хубавица, която имаше толкова добър вкус, че единствена между всичките си другарки беше намислила да се облече в бяло, ако тая гълъбица, извънредно чувствителна към огорченията, беше чула жестоките думи на нейно височество и беше видяла егоистичната, студена усмивка на краля, тя щеше да умре веднага.

И самата Монтале, извор на безподобни хрумвания, не би се опитала да й върне живота, защото присмехът убива всичко, дори и хубостта.

Но за щастие, както вече казахме, Луиз, в ушите на която бучеше и пред очите на която беше причерняло, Луиз не видя нищо, не чу нищо. Кралят, който следеше с напрегнато внимание разговора между кардинала и чичо си, побърза да се приближи до тях.

Той пристигна точно когато Мазарини казваше: — Мари заедно със сестрите си заминава сега за Бруаж. Аз им заръчах да пътуват по другата страна на Лоара, а не по тая, по която пътуваме ние. Ако не съм сгрешил в сметките си и ако изпълняват нарежданията ми, утре те ще бъдат точно срещу Блоа.

Тия думи бяха изречени с тоя такт, с тая мярка, с тая увереност в гласа, в намерението и в загатването, които му бяха създали славата на пръв комедиант в света.

Затова думите му се забиха право в сърцето на Луи XIV. Кардиналът се обърна, като чу стъпките на негово величество, и видя незабавното им действие върху възпитаника си по леката червенина, избила на лицето му. Можеше ли да не узнае такава тайна човекът, хитростта на когото беше изигравала всички европейски дипломати в продължение на двадесет години?

След последните думи сякаш отровна стрела се заби в сърцето на младия крал. Той не можеше да се сдържи на едно място и изгледа цялото това събрание с неуверен, равнодушен, безжизнен поглед. Повече от двадесет пъти запита с очи кралицата майка, която отдадена на удоволствието да приказва с етърва си и задържана впрочем от погледа на Мазарини, не искаше да разбере молбите в погледите на сина си.

От тая минута музика, цветя, светлини, хубавици — всичко стана омразно и блудкаво за Луи XIV. Сто пъти той прехапа устни и протегна ръце и крака както добре възпитаното дете, което не смее да се прозява, показва, че се отегчава; и най-после, като престана да моли безполезно майка си и министъра, обърна отчаяно очи към вратата, тоест към свободата.

На вратата той видя една облегната на рамката горда и мургава фигура, изпъкваща със силата си, с орлов нос, с твърд, но блестящ поглед, с прошарена и дълга коса, с черни мустаци — истински тип на военна хубост; в блестящата като огледало значка на гърдите се отразяваха всички светлини и излитаха от нея като светкавици. Офицерът стоеше със сива шапка с червено перо на главата, доказателство, че е тук по служба, а не за свое удоволствие. Ако беше тук за удоволствие, ако беше придворен, а не войник, щеше да държи шапката си в ръка, защото всяко удоволствие трябва да се заплаща с някаква цена.

Офицерът беше дежурен и изпълняваше задача, на която бе навикнал; най-добро доказателство за това беше, че той наблюдаваше радостите и отегченията на тоя празник със скръстени ръце, с пълно равнодушие и невъобразимо безстрастие. Той, като философ — а всички стари войници са философи, — той, като философ, сякаш много по-добре разбираше отегченията, отколкото радостите; но не се измъчваше от първите, защото можеше да мине без последните.

И така, той стоеше облегнат на украсената с резба рамка на вратата, когато тъжните и уморени очи на краля срещнаха случайно неговите очи.

Изглежда, не за първи път очите на офицера се срещаха с височайшия поглед. Офицерът знаеше израза и мисълта му, защото щом погледна Луи XIV, веднага прочете върху лицето му всичко, което ставаше в душата му, тоест потискащото го отегчение и плахото му желание да излезе. Той разбра, че трябва да направи услуга на краля, макар че той не му я иска, да му направи услуга против волята му. Смело, сякаш командуваше кавалерийски отряд през време на сражение, офицерът извика със звънлив глас: