Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Добре, добре, милорд — рече Пари, още повече обезпокоен от тоя разговор, отколкото от първия.

— Ти знаеш — продължи непознатият, — че докато всичко това става в чест на краля Луи XIV, моята майка и моята сестра нямат пари, нямат хляб за ядене. Ти знаеш, че след две седмици, когато цяла Европа научи това, което ми разказа сега, аз ще бъда презрян и опозорен!… Пари… има ли такива примери: човек с моето положение да бъде принуден…

— Милорд, в името на небето!

— Имаш право, Пари, аз съм подъл страхливец и кой ще ми помогне, ако сам не направя нещо за себе си? Не, не, Пари, аз имам две ръце… имам шпага…

И той се удари силно по ръката и откачи шпагата си от стената.

— Какво искате да правите, милорд?

— Какво ще правя ли, Пари? Това, което правят всички в моето семейство: майка ми живее от обществено подаяние, сестра ми проси за майка ми, нейде имам братя, които просят също за тях. И аз, най-възрастният, ще направя като всички тях, ще отида да искам милостиня!

При тия думи, последвани от нервен и страшен смях, младият човек запаса шпагата си, взе си шапката от сандъка, метна на раменете си една черна мантия, която носеше през цялото пътуване, а след това стисна двете ръце на стареца, които го гледаше тревожно, и каза:

— Мои добрички Пари, заповядай да затоплят камината, пий, яж, спи, бъди щастлив! Да бъдем щастливи, верни ми приятелю, единствени ми приятелю! Ние сме богати като крале.

Той удари с юмрук торбата с пистолите, която падна тежко на пода, и избухна отново в онзи зловещ смях, които така уплаши Пари.

Докато всички в къщата викаха, пееха и се готвеха да приемат пътниците, пристигнали с краля, непознатият излезе тихо през залата на улицата и след една минута изчезна от очите на стареца, които гледаше от прозореца.

Влизането на крал Луи XIV в град Блоа, както се вижда от нашия разказ, беше шумно и блестящо и младият крал остана наглед доволен от него.

Като пристигна до вратата на замъка, кралят видя херцог Гастон д’Орлеан, заобиколен от своите гвардейци и благородници. Лицето на негово кралско височество, обикновено много величествено, беше придобило при тия тържествени обстоятелства още по-голям блясък и още по-голямо достойнство.

От своя страна нейно височество в параден тоалет чакаше на един вътрешен балкон влизането на племенника си. Всички прозорци на стария замък, тъй пуст и тъй мрачен в обикновените дни, блестяха от дами и запалени факли.

И така, под звуците на барабаните, тръбите и виковете „да живее“ младият крал прекрачи прага на замъка, където преди седемдесет и две години Анри III беше повикал на помощ убийството и измяната, за да задържи на главата си и в семейството си короната, която вече се смъкваше от челото му и преминаваше в Друг род.

Всички очи, след като се насладиха на младия крал, хубав, очарователен, благороден, затърсиха другия крал на Франция, по силен от първия, но стар, бледен, прегърбен, които се наричаше кардинал Мазарини.

По онова време Луи беше надарен с всички качества на съвършен благородник. Небесносините му очи бяха блестящи и приветливи; но най-опитните физиономисти, изследвачи на душата, като впереха в тях поглед (ако само един поданик можеше да издържи погледа на краля), най-опитните физиономисти, казваме ние, не можеха да измерят дъното на тая бездна от приветливост. В очите на краля имаше толкова дълбочина, колкото в небесната синева или в онова гигантско огледало, което Средиземно море подлага на корабите си през хубав летен ден и в което небето обича да отразява и звездите си, и бурите си.

Кралят беше нисък на ръст, едва пет стъпки и два пръста; но младостта му извиняваше тоя недостатък; впрочем той се изкупваше от необикновеното благородство на всичките движения и забележителната ловкост на краля в телесните упражнения.

Разбира се, Луи беше вече крал, а нещо много беше да бъдеш крал в тая епоха на почит и преданост, станали традиционни. Но тъй като дотогава го показваха много малко и винаги много оскъдно на народа, тъй като тия, на които го показваха, го виждаха край майка му, жена с висок ръст, и господин кардинала, хубав и представителен мъж, мнозина намираха, че не е достатъчно голям за крал, и казваха:

— Кралят не е тъй голям като господин кардинала!

Въпреки тия забележки, които най-често се чуваха в столицата, жителите на Блоа посрещнаха младия монарх като бог, а чичо му и леля му, негово и нейно височество, го приеха почти като крал.