Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Но трябва да кажем, че когато видя в приемната зала еднакви кресла за себе си, за майка си, за кардинала, за леля си и чичо си, Луи XIV се изчерви от гняв и се огледа, като искаше да узнае по лицата на присъствуващите дали умишлено не му е нанесено това оскърбление. Но той не видя нищо върху безстрастното лице на кардинала, нищо върху лицето на майка си, нищо върху лицето на присъствуващите; примири се и седна, като побърза да седне преди другите.

Благородниците и дамите бяха представени на техни величества и на господин кардинала.

Кралят забеляза, че самият той и майка му рядко знаеха имената на ония лица, които им представяха; а кардиналът, напротив, с чудна памет и чудно присъствие на духа, приказваше с всеки за владенията му, за прадедите му или за децата му, на някои от които дори казваше имената. Тия селски благородници бяха във възторг и се убеждаваха, че тоя е истинският, действителният крал, които познава поданиците си, както слънцето няма съперник, защото то само грее и осветява.

И така продължи изучаването на хората, което младият крал беше започнал отдавна, без някои да подозира. Той гледаше внимателно лицата, които в началото му се бяха видели най-незначителни и най-просташки, като се опитваше да намери в тях нещо особено.

Поднесоха вечерята. Кралят, които не смееше да се оплаква от гостоприемството на чичо си, я чакаше с нетърпение. Тоя път бяха оказани всички дължими почести, ако не на ранга му, поне на апетита му.

Кардиналът едва допря бледите си устни до бульона, поднесен в златна чашка. Всемогъщият министър, които беше взел регентството от кралицата майка и кралската власт от краля, не бе можал да вземе здрав стомах от природата.

По това време Ана Австрийска беше вече болна от рак, които след около осем години я закара в гроба, и затова не яде повече от кардинала.

Негово височество, все още слисан от голямото събитие, което ставаше в провинциалния му живот, съвсем не ядеше.

Само нейно височество, като истинска лотарингка, не изоставаше от негово величество. Ако не беше тя, Луи XIV щеше да яде съвсем сам; затова той беше много благодарен първо на леля си, а после на господин дьо Сен Реми, нейния домоуправител, които тоя път се беше наистина отличил.

След вечерята по знак на господин дьо Мазарини кралят стана. Леля му го покани да обиколи редиците на събралите се гости.

Тогава дамите забелязаха — има някои неща, които се забелязват също тъй добре от дамите както в Блоа, така и в Париж, — тогава дамите забелязаха, че Луи XIV има бърз и смел поглед, което обещаваше отличен ценител на истинските хубавици. Мъжете от своя страна забелязаха, че младият крал беше горд и високомерен, че обичаше да свежда очите на тия, които го гледаха много дълго или много втренчено, а това предсказваше бъдещ господар.

Луи XIV беше обиколил вече почти една трета, от гостите, когато слухът му бе поразен от една дума, произнесена от негово високопреосвещенство, който приказваше с негово височество.

Тая дума беше женско име.

Щом чу тая дума, Луи XIV не чу или по-скоро не поиска да слуша вече нищо друго. Той пренебрегна хората, които чакаха погледа му, и побърза да свърши прегледа на останалите гости и да стигне до края на залата.

Негово височество, като хитър придворен, питаше негово високопреосвещенство за здравето на племенничките му. Действително преди пет-шест години при кардинала бяха пристигнали три племеннички от Италия: те бяха госпожици Хортензия, Олимпия и Мария Манчини.

И така, негово височество питаше за здравето на кардиналовите племеннички; той съжаляваше, както твърдеше, че няма щастието да ги приеме едновременно с чичо им; сигурно те са пораснали, станали са още по-хубави и по-грациозни, както са обещавали последния път, когато негово височество ги видял.

Кралят остана най-напред поразен от разликата в гласовете на двамата събеседници. Гласът на негово височество беше спокоен и естествен, когато говореше за Майчини; напротив, господин дьо Мазарини, докато му отговаряше, явно извиси гласа си с тон и половина.

Сякаш кардиналът искаше гласът му да стигне до края на залата, до ушите, които много се отдалечаваха от него.

— Монсеньор — каза той, — госпожиците дьо Манчини трябва да завършат още образованието си; те имат особени задължения; трябва да се научат да живеят в новото си положение. Пребиваването в един млад и блестящ двор би ги малко разсеяло.

При последния епитет Луи се усмихна тъжно. Дворът беше млад наистина, но скъперничеството на кардинала му пречеше да бъде блестящ.