Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Обаче — възрази негово височество — вие нямате намерение да ги затворите в манастир или да ги направите прости гражданки, нали?

— Съвсем не! — отговори кардиналът, като се мъчеше да_придаде на мекия си кадифен италиански изговор колкото се може повече острота и звучност. — Съвсем не! Непременно искам да ги омъжа, и то колкото се може по-добре.

— Кандидати ще има предостатъчно, господин кардинал — каза негово височество с простодушието на търговец, който поздравява събрата си.

— Надявам се, монсеньор, защото господ ги е надарил едновременно с грация, ум и красота.

През време на тоя разговор Луи XIV, воден от нейно височество, продължаваше, както казахме, да приема представящите се.

— Госпожица’ Арну — казваше принцесата, като представяше на негово величество една пълна двадесет и две годишна блондинка, която на селския празник би могла да се вземе за пременена селянка, — госпожица Арну, дъщеря на моята учителка по музика.

Кралят се усмихна. Нейно височество не можеше никога да изсвири правилно дори четири ноти на виола или клавесин.

— Госпожица Ор дьо Монтале — продължи нейно височество, — благородна и изпълнителна почетна госпожица.

Тоя път се засмя не вече кралят, а представяното младо момиче, защото за първи път в живота си чуваше такъв отзив от устата на принцесата, която обикновено не го глезеше никак.

Ето защо Монтале, нашата стара позната, се поклони на негово величество съвсем ниско, колкото от уважение, толкова и от необходимост: трябваше да прикрие напиращата усмивка, която кралят би могъл да не припише на истинската й причина.

Точно в тая минута кралят чу думата, която го накара да потрепери.

— Как се казва третата? — питаше негово височество.

— Мария, монсеньор — отговаряше кардиналът. Навярно в тая дума имаше някаква магическа сила, защото, както казахме, при тая дума кралят потрепера и отведе нейно височество към средата на залата, сякаш искаше да я запита нещо доверително; а всъщност желаеше да се приближи до кардинала.

— Госпожа лельо — полугласно каза той, като се засмя, — моят учител по география не ми е казвал никога, че Блоа се намира на такова огромно разстояние от Париж.

— Какво значи това, племеннико? — запита нейно височество.

— Изглежда, че модите изминават това разстояние за няколко години. Погледнете тия госпожици.

— Е, какво, аз ги познавам.

— Някои от тях са хубави.

— Не казвайте това много високо, господин племеннико: те могат да се побъркат от радост.

— Чакайте, чакайте, мила лельо — продължи кралят с усмивка, — втората част на изречението ми трябва да поправи първата. Е, добре, мила лельо, някои изглеждат стари, а някои грозни, защото модите им са отпреди десет години.

— Но, всемилостиви господарю, Блоа е само на пет дни път от Париж.

— Е, следователно всеки ден вие закъснявате с две години.

— Наистина, така ли ви се струва? Чудно, аз съвсем не забелязвам това.

— Вижте, лельо — рече Луи XIV, като се приближаваше все повече до Мазарини, под предлог да избере по-удобно място за гледане, — вижте, край тия стари премени и претенциозни прически тая проста бяла рокля. Навярно тя е една от почетните госпожици на майка ми, макар че не я познавам. Вижте каква простота в обръщенията, каква грация в движенията! Прекрасно! Ето това е жена, а всички други са само дрехи.

— Мили племеннико — отвърна нейно височество, като се смееше, — позволете ми да ви кажа, че тоя път не отгатнахте и сбъркахте. Личността, която толкова хвалите, не е парижанка, а тукашна…

— Тъй ли, лельо? — попита кралят със съмнение.

— Приближете се, Луиз — каза нейно височество. Младото момиче, което вече знаем под това име, се приближи плахо, цяло почервеняло и почти превито под кралския поглед.

— Госпожица Луиз Франсоаз дьо ла Бом Льоблан, дъщеря на маркиз дьо Ла Валиер — церемонно каза нейно височество на краля.

Младото момиче се поклони толкова грациозно въпреки цялата си плахост от присъствието на негово величество, че кралят пропусна няколко думи от разговора между кардинала и негово височество.

— Заварена дъщеря на господин дьо Сен Реми — продължи нейно височество, — моя домоуправител, същият, който е ръководил приготвянето на това отлично задушено месо, гарнирано с трюфели, което толкова се хареса на ваше величество.

Никаква грация, никаква хубост, нито младост не биха устояли на такова представяне. Кралят се усмихна. Шега или наивност бяха думите на нейно височество, във всеки случай те убиха безмилостно всичко онова, което Луи намираше за очарователно и поетично в младото момиче.