Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Останалите десет мускетари бяха поставени на пост от офицера: той сам за пет минути огледа цялата местност с тоя студен и сигурен поглед, който не винаги се придобива от навика, защото тоя поглед принадлежи на гения.

После, когато разпредели всичките си хора, той избра за своя главна квартира предната стая, в която намери едно голямо кресло, лампа, вино, вода и сух хляб.

Той усили светлината на лампата, изпи половин чаша вино, усмихна се много изразително, настани се в голямото кресло и се разположи да спи.

Тоя офицер, който спеше или се готвеше да спи, въпреки безгрижния си вид носеше тежка отговорност.

Като лейтенант на кралските мускетари, той командуваше цялата рота, пристигнала от Париж, а тая рота се състоеше от сто и двадесет души; но с изключение на двадесетте, за които говорихме, останалите сто пазеха кралицата майка и особено господин кардинала.

Господин Джулио Мазарини не искаше да харчи за пътни разноски на своите телохранители; затова той използуваше кралските, и ги използуваше широко, защото вземаше петдесет за себе си; това обстоятелство би се сторило много неприлично на всеки, който не познаваше обичаите на тогавашния двор.

Не по-малко неприлично или дори необикновено би се сторило и това, че тая част на замъка, която беше определена за господин кардинала, бе блестяща, осветена и оживена. Мускетарите стоеха на пост при всяка врата и не пускаха никого освен куриерите, които следваха кардинала за преписката му дори когато той пътуваше.

Двадесет мускетари дежуреха при кралицата майка; тридесет си почиваха, за да сменят дежурните на другия ден.

В тая част на замъка, която обитаваше кралят, напротив, цареше мрак, мълчание и самота. Когато затвориха вратите, никой не би се досетил, че тук почива кралят. Всички служители се оттеглиха постепенно. Господин принцът изпрати да попитат дали негово величество има нужда от нещо, след обикновеното не, казано от лейтенанта на мускетарите, който беше навикнал на въпроса и отговора, всичко започваше да заспива, както в къщата на един добър гражданин.

И все пак от прозорците на кралските покои лесно можеше да се чува празничната музика и да се виждат богато осветените прозорци на голямата зала.

Десет минути след като се прибра в покоите си, Луи XIV позна по още по-голямото движение, отколкото при неговото излизане, че кардиналът също се оттегля с голяма свита от благородници и дами.

Но за да види цялото това движение, достатъчно беше да погледне през прозореца, капаците на който не бяха затворени.

Негово високопреосвещенство мина през двора, изпращан лично от негово височество, който му светеше с един факел; след това мина кралицата майка, уловена свойски подръка от нейно височество, Двете шепнеха като стари приятелки.

След тия две двойки минаха тържествено всички: придворни дами, пажове, служители; факели осветяваха с играеща светлина целия двор като при пожар; после шумът от стъпките и гласовете заглъхна в горните етажи на замъка.

Тогава никой не мислеше вече за краля, който стоеше облакътен на прозореца си и тъжно гледаше как тече цялата тая светлина, който слушаше как затихва целият тоя шум; никой освен непознатия в странноприемницата „Медичи“, когото видяхме да излиза, загърнат с черната си мантия.

Той отиде право към замъка и с меланхолно лице се заразхожда около двореца, все още заобиколен с любопитни; като видя, че никой не пази главната врата, нито преддверието, защото войниците на негово височество се побратимяваха с кралските войници, тоест пиеха въздържано, или по-скоро невъздържано, непознатият се промъкна през тълпата, премина двора и стигна до стълбата, която водеше при кардинала.

По всяка вероятност той тръгна към тая страна, защото видя светлината на факелите и лутанията на пажовете и служителите.

Но веднага бе спрян от щракане на мускет и от вика на часовоя.

— Къде отивате, приятелю? — го запита караулът.

— Отивам при краля — отговори непознатият спокойно и гордо.

Войникът повика един от офицерите на негово високопреосвещенство и той каза с тон на канцеларски прислужник, който напътва просител:

— Оная стълба насреща.

И офицерът, без да се грижи повече за непознатия, поднови прекъснатия си разговор.

Непознатият не отговори нито дума и тръгна към посочената стълба.

На тая страна нито шум, нито факели.