Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Ето шпагата ми, господине. Сега ще бъдете ли тъй любезен да доложите за мене на негово величество?

— Веднага, всемилостиви господарю.

Офицерът изтича веднага и почука на съобщителната врата, която камердинерът му отвори.

— Негово величество кралят на Англия! — каза офицерът.

— Негово величество кралят на Англия! — повтори камердинерът.

При тия думи един камерюнкер разтвори двете крила на кралската врата и отвън можа да се види Луи XIV без шапка и без шпага, с разкопчана късовейка, който се приближаваше с признаци на най-голяма изненада.

— Вие, братко мой! Вие тук, в Блоа! — извика Луи XIV, като отпрати с ръка камерюнкера и камердинера, които отидоха в съседната стая.

— Всемилостиви господарю — отговори Чарлз II, — аз отивах в Париж с надеждата да видя ваше величество, когато от мълвата научих, че скоро ще пристигнете в тоя град. Тогава останах тук, защото имах да ви съобщя нещо много важно.

— Харесва ли ви тоя кабинет, братко мой?

— Отлично, всемилостиви господарю, защото мисля, че никой не може да ни чуе.

— Аз отпратих камерюнкера и дежурния камердинер: те са в съседната стая. Зад тая преграда има една отделена стая; тя води в предната стая, а в предната стая вие видяхте само един офицер, нали?

— Да, всемилостиви господарю.

— Тогава говорете, братко мой, аз ви слушам.

— Всемилостиви господарю, аз започвам и нека ваше величество благоволи да се съжали над нещастията на нашия дом.

Френският крал се изчерви и приближи креслото си До креслото на английския крал.

— Всемилостиви господарю — продължи Чарлз II, — не е необходимо да питам дали ваше величество знае подробностите на моята плачевна история.

Луи XIV се изчерви още повече, улови ръката на английския крал и отговори:

— Братко мой, срамота е да се каже, но рядко кардиналът говори пред мене за политика. Нещо повече: едно време камердинерът ми Лапорт ми четеше исторически съчинения, но той забрани тия четения и ми отне Лапорт, така че моля брат ми Чарлз да ми разкаже всички тия неща като на човек, който нищо не знае за тях.

— Е добре, всемилостиви господарю, ако разкажа всичко отначало, аз ще имам един шанс повече да трогна сърцето на ваше величество.

— Говорете, братко мой, говорете!

— Вие знаете, всемилостиви господарю, че през 1650 година, при похода на Кромуел в Ирландия, бях повикан в Единбург и бях коронясан в Стоун. Една година по-късно, ранен в една от заграбените провинции, Кромуел се нахвърли отново върху нас. Да се срещна с него беше моя цел, да изляза от Шотландия беше мое желание.

— Обаче — възрази младият крал — Шотландия е почти ваша родина, братко мой.

— Да. Но шотландците бяха за мене жестоки сънародници! Всемилостиви господарю, те ме принудиха да се откажа от вярата на дедите ми; те обесиха лорд Монтроз, най-предания ми служител, защото не бил презвитерианец. Когато му предложили да каже предсмъртното си желание, клетият мъченик поискал да разсекат тялото му на толкова части, колкото градове има в Шотландия, за да има навсякъде свидетели на верността му. И аз не можех да изляза от един град или да вляза в друг, без да видя късове от това благородно тяло, което беше действувало, беше се сражавало, беше дишало за мене…

И така, с един смел поход аз заобиколих армията на Кромуел и влязох в Англия. Протекторът се спусна да ме преследва и това беше необикновена надпревара, която имаше за цел една корона. Ако можех да пристигна в Лондон преди Кромуел, сигурно наградата за това надбягване щеше да се падне на мене, но той ме настигна при Уорчестър.

Щастието беше вече не с нас, а с него. Всемилостиви господарю, на 3 септември 1651 година, в годишнината на сражението при Дънбар, толкова съдбоносна за шотландците, аз бях разбит. Две хиляди души паднаха около мене, преди да отстъпя една крачка назад. Най-после се наложи да бягам.

Оттогава историята ми стана роман. Преследван ожесточено, аз си остригах косата и се преоблякох като дървар. Цял ден прекарах в клоните на един дъб, за което го нарекоха кралски дъб: така се нарича и сега. Моите приключения в графството Стафорд, откъдето излязох на кон, на който зад мене седеше дъщерята на моя хазаин, и сега още се разказват по седенките и един ден навярно ще направят балада от тях. Един ден ще напиша всичко това, всемилостиви господарю, за напътствие на моите събратя крале.

Ще опиша как, пристигнал у господин Нортън, срещнах един придворен капелан, който гледаше игра на кегли, и един стар слуга, който ме нарече по име и потъна в сълзи: той едва не ме погуби със своята вярност, както друг би можал да ме погуби със своето предателство. Най-после ще опиша моите ужаси… да, всемилостиви господарю, моите ужаси, когато у полковник Уиндъм един подковач, който преглеждаше конете ни, заяви, че те били подковани в северните провинции…