Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Мрак, сред който се движеше напред-назад един часовой подобно на сянка.

Тишина, която позволяваше да се чува шумът на стъпките му, съпровождан от звънтенето на шпорите по плочите.

Тоя часовой беше един от двадесетте мускетари, назначени за охрана на краля; той стоеше на пост изправено, добросъвестно като статуя.

— Кой е там? — извика часовоят.

— Свой! — отговори непознатият.

— Какво искате?

— Да говоря с краля.

— Охо, драги господине, това не може.

— А защо?

— Защото кралят си е легнал.

— Вече легнал?

— Да.

— Все едно, трябва да му говоря.

— А аз ви казвам, че това е невъзможно.

— Обаче…

— Назад!

— Значи така е заповядано?

— Няма да ви давам сметка. Назад!

И тоя път часовоят придружи думите си със заплашително движение; но непознатият не се помръдна, сякаш краката му се бяха срасли с пода.

— Господин мускетар — каза той, — вие благородник ли сте?

— Имам тая чест.

— Е, добре, аз също съм благородник, а благородниците трябва да се зачитат едни други.

Часовоят свали оръжието си, победен от достойнството, с което бяха казани тия думи.

— Говорете, господине — отвърна той, — и ако вие искате от мене нещо възможно…

— Благодаря. Вие имате офицер, нали?

— Да, господине, нашият лейтенант.

— Е, добре, желая да говоря с вашия лейтенант.

— а, това е друга работа! Качете се, господине. Непознатият поздрави с достойнство часовоя и се изкачи по стълбата, докато викът: „Лейтенанте, посещение!“, предаван от един часовой на друг, предшествуваше непознатия и смути първия сън на офицера.

Като влачеше ботушите си, търкаше очи и закопчаваше мантията си, лейтенантът направи три крачки към чужденеца.

— С какво мога да ви услужа, господине? — попита той.

— Вие ли сте дежурният офицер, лейтенантът на мускетарите?

— Имам тая чест — отговори офицерът.

— Господине, непременно трябва да говоря с краля. Лейтенантът погледна внимателно непознатия и с един поглед, колкото и да беше бърз, видя всичко, което искаше да види, тоест голямо благородство под обикновено облекло.

— Не предполагам да сте луд — рече той — и все пак вие трябва да знаете, господине, че не може да се влезе при крал без неговото съгласие.

— Той ще се съгласи, господине.

— Господине, позволете ми да се усъмня в това; кралят се прибра преди четвърт час, сега той трябва Да се съблича. При това има заповед да не се пуска никой.

— Когато той узнае кой съм — възрази непознатият, като гордо вдигна глава, — той ще отмени заповедта.

Офицерът беше все повече и повече учуден, все повече и повече завладян.

— Ако се съглася да доложа за вас, господине, мога ли поне да зная за кого ще доложа?

— Доложете, че с него желае да говори негово величество Чарлз II, крал на Англия, Шотландия и Ирландия!

Офицерът извика от учудване и отстъпи крачка назад; по бледото му лице се изписа такова силно вълнение, каквото никой енергичен мъж не би могъл да потисне в дъното на сърцето си.

— О, да, всемилостиви господарю! — каза той. — Действително аз би трябвало да ви позная веднага.

— Вие сте виждали портрета ми?

— Не, всемилостиви господарю.

— Или сте ме виждали някога при двора, преди да ме изгонят от Франция?

— Не, всемилостиви господарю, и това не е.

— Тогава как бихте ме познали, ако не сте виждали нито портрета ми, нито мене лично?

— Всемилостиви господарю, аз видях негово величество краля — вашия баща — в един страшен момент.

— В деня, когато…

— Да.

Мрачен облак мина по челото на краля; той сякаш го отстрани с ръка и попита:

— Виждате ли още някакво затруднение да доложите за мене?

— Всемилостиви господарю, извинете ме — отговори офицерът, — но по тая тъй скромна външност аз не можах да се сетя, че пред мен стои крал; и все пак, както преди малко имах честта да кажа на ваше величество, аз видях краля Чарлз I… Но извинете, ей сега ще предупредя краля. — След няколко стъпки обаче се върна и попита: — Навярно ваше величество желае това свиждане да остане в тайна?

— Не изисквам това, но ако е възможно да остане в тайна…

— Възможно е, всемилостиви господарю, защото аз мога да не казвам нищо на дежурния старши камерюнкер. Но за това ваше величество трябва да ми предаде шпагата си.

— Вярно… Съвсем забравих, че никой не влиза с оръжие при краля на Франция.

— Ваше величество ще направи изключение, ако иска, но тогава аз ще сваля отговорността от себе си, като предупредя дежурните при краля.