Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, безвъзвратно загинал, защото аз няма да моля никога онзи, който би оставил да умрат, от глад и студ майка ми и сестра ми, тоест дъщерята и внучката на Анри IV, ако господин дьо Рец и парламентът не им бяха изпратили хляб и дърва.

— Да умрат — прошепна Луи XIV.

— Е, добре — продължи кралят на Англия, — нещастният Чарлз II, също такъв внук на Анри IV като вас, всемилостиви господарю, като няма нито парламент, нито кардинал дьо Рец, ще умре от глад, както едва не умряха сестра му и майка му.

Луи се намръщи и замачка ожесточено дантелите на маншетите си.

Тая слабост и това бездействие, които служеха за маска на тъй очевидно вълнение, поразиха краля Чарлз. Той улови ръката на младия човек и каза:

— Благодаря ви, братко мой! Вие ме съжалихте, а в сегашното ви положение аз не мога да изисквам нищо повече от вас.

— Всемилостиви господарю — внезапно каза Луи XIV, като вдигна глава, — вие ми казахте, че имате нужда от един милион или двеста благородници, нали?

— Всемилостиви господарю, един милион ще ми стигне.

— Това е много малко.

— Това е много, ако се предложи на един човек. Често са се купували убежденията на хората не тъй скъпо; а аз ще имам работа с продажни души.

— Двеста благородници! Помислете си, това е малко повече от една рота, нищо друго.

— Всемилостиви господарю, в нашето семейство има едно предание: четирима души, четирима френски благородници, предани на баща ми, за малко щели да спасят баща ми, съден от парламент, пазен от цяла армия, заобиколен от цял народ.

— Значи ако мога да ви дам един милион или двеста благородници, вие ще бъдете доволен и ще ме смятате за ваш добър брат?

— Ще ви смятам за свой спасител и ако се възкача отново на бащиния трон, Англия ще бъде поне през цялото ми царуване сестра на Франция, както вие ми бяхте брат.

— Е, добре! — каза Луи и стана. — Онова, което вие, братко мой, не се решавате да искате, ще го поискам аз, аз сам! Онова, което никога не съм искал да направя за себе си, ще го направя сега за вас. Ще отида при краля на Франция, при другия, богатия, могъщия, и ще поискам лично аз тоя милион или тия двеста благородници… и после ще видим!

— О! — извика Чарлз. — Вие сте благороден приятел, възвишена душа! Вие ме спасявате, братко мой; ако ви потрябва живота, който сега ми връщате, можете да го вземете!

— Тихо, братко мой, тихо! — съвсем ниско каза Луи. — Внимавайте да не ни чуят! Още не сме достигнали целта. Да се искат пари от Мазарини — това е по-мъчно, отколкото да се мине през омагьосана гора, където във всяко дърво се крие зъл дух, това е по-мъчно, отколкото да се завладее цял свят!

— Но все пак, всемилостиви господарю, когато вие ще искате…

— Вече ви казах, че никога не съм искал — отговори Луи с гордост, която накара английския крал да побледнее.

Той, подобно на оскърбен човек, се отдръпна. Луи го спря и каза:

— Извинявайте, братко мой: аз нямам майка, нямам сестра, които страдат. Моят трон е твърд и гол, но аз седя твърдо на него. Извинявайте, братко мой, не ме укорявайте за тия думи: те се изтръгнаха от егоизъм; затова ще ги изкупя с пожертвуване. Ще отида при господин кардинала. Почакайте ме, моля ви се. Ей сега ще се върна.

Докато кралят отиваше бързо към крилото на замъка, заето от кардинала, като водеше със себе си само камердинера, офицерът на мускетарите излизаше, въздъхвайки като човек, принуден да задържа дълго време дишането си, от малката стаичка, за която вече говорихме и която кралят смяташе, че е празна. В миналото тая малка стаичка беше част от спалнята; сега беше отделена от нея с тънка преградка; през нея се чуваше всичко, което ставаше в спалнята на краля.

И така, нямаше никакво съмнение, че лейтенантът на мускетарите е чул целия разговор между Луи XIV и Чарлз II.

Като чу последните думи на младия крал, той излезе навреме от стаичката, застана на мястото си, поздрави негово величество и го проследи с поглед, докато той изчезна в коридора.

После, когато кралят се скри, той поклати глава по особен начин, присъщ само на него, и каза с гасконски изговор, който не се беше изгубил, макар че четиридесет години не бе ходил в родината си:

— Жалка служба! Жалък господар! — След тия думи лейтенантът седна на предишното си място в креслото, протегна ръка и затвори очи като човек, който спи или размисля.

През време на тоя къс монолог и последвалата я мизансцена, докато кралят отиваше по дългите коридори на стария замък при господин Мазарини, у кардинала се разиграваше сцена от съвсем друг род.