Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Луи XIV можа да чуе последните думи и да види уплашеното лице на кардинала, който се надигна в леглото си, защото тая минута влизаше в стаята.

— Нищо особено, господин кардинал, или поне нищо такова, което би могло да ви разтревожи. Само трябваше да поговоря тая вечер с ваше високопреосвещенство по една много важна работа.

Мазарини си спомни веднага с какво внимание кралят слушаше думите му за госпожица Майчини и си въобрази, че важната работа се отнася навярно до племенницата му. Лицето му се проясни мигновено и доби израз на крайна любезност; тая промяна зарадва извънредно много младия крал.

Той седна.

— Всемилостиви господарю — каза кардиналът, — аз би трябвало да слушам ваше величество прав, но мъчителната подагра…

— Няма нужда от церемонии между нас, любезни господин кардинал — отвърна Луи сърдечно. — Аз съм ваш ученик, а не крал, вие знаете добре това, и особено тая вечер, защото дойдох при вас като молител, и дори като най-смирен молител, който желае да бъде приет благосклонно.

Като видя, че кралят се изчерви, Мазарини се убеди в първата си мисъл, тоест, че под всички тия хубави думи се крият любовни помисли. Тоя път, при всичката си досетливост, хитрият политик се лъжеше: кралят се изчерви не от пламенния порив на младежката страст, а само от досадното унижение на кралската гордост.

Като добър чичо, Мазарини се реши да облекчи признанието.

— Говорете, всемилостиви господарю — каза той, — и тъй като ваше величество благоволява да забрави за миг, че съм негов поданик, щом ме нарече свой учител и наставник, позволете да засвидетелствувам на ваше величество своите предани и сърдечни чувства.

— Благодаря ви, господин кардинал — отговори кралят. — Впрочем онова, което възнамерявам да искам от ваше високопреосвещенство, е дребна работа за него.

— Толкова по-зле — възрази кардиналът, — толкова по-зле, всемилостиви господарю. Аз бих желал ваше величество да ми поиска нещо важно, дори пожертвуване… Но каквото и да ми поискате, аз съм готов да се съглася на всичко, само за да ви угодя, скъпи всемилостиви господарю.

— Е, добре, ето каква е работата — каза кралят, сърцето на когото биеше също тъй силно, както сърцето на министъра, — при мене пристигна брат ми, английският крал…

Мазарини скочи в леглото си, сякаш се беше допрял до лайденска стъкленица или до волтова дъга. В същото време от изненада или по-скоро от разочарование лицето на кардинала се покри с такава червенина от гняв, че Луи XIV, колкото и да беше слаб дипломат, видя ясно, че министърът се надяваше да чуе съвсем друго нещо.

— Чарлз II! — извика Мазарини с дрезгав глас и презрително движение на устните. — Как! Вие сте приели Чарлз II!

— Да, приех крал Чарлз II — отговори Луи XIV, като наблегна на титлата крал, която Мазарини забрави да даде на внука на Анри IV. — Да, господин кардинал, тоя нещастен крал трогна сърцето ми, като ми разказа злополуките си. Той е в отчаяно положение, господин кардинал. На мене също ми оспорваха трона, аз също бях принуден в дните на вълненията да бягам от столицата си, аз също познавам нещастието; и затова ми се стори, че е срамота да оставя без подкрепа един брат, лишен от всичко и при това беглец.

— Ах, защо при него няма един Джулио Мазарини, както при вас, всемилостиви господарю? — каза кардиналът с досада. — Неговата корона щеше да се запази непокътната.

— Аз зная всичко, което моят дом дължи на ваше високопреосвещенство — гордо отвърна кралят, — и повярвайте, господине, че от своя страна няма да забравя никога това. Именно затова, че брат ми, английският крал, няма край себе си могъщия гений, който ме спаси, именно затова, казвам, бих искал да му осигуря помощта на същия тоя гений и да помоля ръката ви да се протегне над главата му, уверен, че ръката ви, господин кардинал, само като се допре до него, ще му върне короната, паднала от баща му в подножието на ешафода.

— Всемилостиви господарю — възрази Мазарини, — благодаря ви за доброто мнение, което имате за мене, но ние няма какво да правим там: те са побеснели хора, които отричат бога и отсичат главите на кралете си. Те са опасни, знаете ли, всемилостиви господарю, и гадни, откак се оваляха в кралската кръв и презвитерианската кал. Такава политика никога не съм обичал и бягам от нея.

— Но вие можете да ни помогнете, като я замените с друга.

— Каква?

— Например реставрацията на Чарлз II.

— Боже мой! — извика Мазарини. — Нима нещастният крал се залъгва още с тая химера?