Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Мазарини беше легнал в леглото си, измъчван слабо от подаграта, но тъй като беше човек на реда, който използуваше дори болката, той принуждаваше безсънието да бъде най-покорен слуга на труда му. Затова заповяда на камердинера си Бернуен да му донесе едно подвижно бюро, за да може да пише от леглото си.

Но подаграта не е противник, който се оставя да бъде победен тъй лесно. При всяко движение на кардинала болката се усилваше много, така че най-после той попита Бернуен:

— Тук ли е Бриен?

— Не, монсеньор — отговори камердинерът. — След като го освободихте, господин дьо Бриен отиде да спи. Но ако ваше високопреосвещенство желае, можем да то събудим.

— Не, няма нужда. Все пак трябва да се работи. Проклети цифри!

И кардиналът се замисли, като смяташе на пръсти.

— О, цифри! — каза Бернуен. — Моля, ако ваше високопреосвещенство се занимава със сметки, обещавам му, че утре ще има най-хубавата мигрена! И на това отгоре господин Гено не е тук!

— Имаш право, Бернуен. Е, добре, ти ще заместиш Бриен, приятелю мой. Наистина аз трябваше да взема със себе си господин дьо Колбер. Тоя млад човек напредва, Бернуен, много напредва. Делови момък!

— Не зная — отговори камердинерът, — но не ми харесва лицето на вашия млад човек, който много напредва.

— Добре, добре, Бернуен! Няма нужда от вашето мнение. Седнете тук, вземете перо и пишете.

— Готов съм, монсеньор. Какво трябва да пиша?

— Започни тук… Да, така… след тия първи два реда…

— Виждам.

— Пиши: седемстотин и шестдесет хиляди ливри.

— Написано.

— От Лион…

Кардиналът като че ли се поколеба.

— От Лион — повтори Бернуен.

— Три милиона и деветстотин хиляди ливри.

— Добре, монсеньор.

— От Бордо, седем милиона.

— Седем — повтори Бернуен.

— Да, да, седем — раздразнено каза кардиналът. После побърза да прибави: — Ти разбираш, Бернуен, всички тия суми са предназначени за разход.

— Ех, монсеньор, за разход или за приход, все ми е едно, защото тия милиони не са мои.

— Тия милиони са на краля; аз броя кралските пари. И така, на какво се спряхме?… Ти все ме прекъсваш!

— Седем милиона, от Бордо.

— Да, така. От Мадрид, четири милиона. Обяснявам ти на кого са тия пари, Бернуен, тъй като цял свят има глупостта да ме смята за милионер. Мъча се да изкореня тая глупост. Впрочем един министър не може да има нищо свое… Сега продължавай. Общи постъпления — седем милиона. Недвижими имоти — девет милиона. Написа ли, Бернуен?

— Да, монсеньор.

Налични пари — шестстотин хиляди ливри; разни — два милиона… Ах, забравих: дадени имоти в различни замъци — Не, не, няма нужда; това се подразбира. Написа ли, Бернуен?

— Да, монсеньор.

— И цифрите?

— Са написани една под друга.

— Събери ги, Бернуен.

— Тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри, монсеньор.

— рече кардиналът с явна досада, — няма още четиридесет милиона!

Бернуен повтори събирането.

— Не, монсеньор, — не достигат седемстотин и четиридесет хиляди ливри.

Мазарини поиска сметката и я прегледа внимателно.

— Все едно — рече Бернуен, — тридесет и девет милиона двеста и шестдесет хиляди ливри са много пари.

— Ах, Бернуен, ето каква сума бих желал да видя в касата на краля!

— Ваше високопреосвещенство ми казваше, че всички тия пари са на негово величество.

— Без съмнение, но само за миг. Тия четиридесет и девет милиона са разпределени вече предварително и дори няма да стигнат!

Бернуен се усмихна, както си знаеше, тоест като човек, който вярва само онова, което иска да вярва. Той приготви нощното питие на кардинала и му оправи възглавницата.

— О, все още няма четиридесет милиона! — каза Мазарини, когато камердинерът излезе. — Все пак трябва да достигна тая цифра от четиридесет и пет милиона, която съм си определил. Но кой знае дали ще имам време! Аз старея; слабея, няма да достигна целта. Все пак кой знае дали няма да намеря два-три милиона в джобовете на нашите добри приятели испанците? Тия хора откриха Перу и, дявол да го вземе, сигурно им е останало нещо от това откритие!

Докато си говореше така, изцяло зает с цифрите, той забрави подаграта, потисната от страстта му към парите, а тая страст беше у кардинала по-силна от болестта. Изведнъж Бернуен, силно уплашен, се втурна в стаята му.

— Е, какво има? — попита кардиналът.

— Кралят, монсеньор, кралят!

— Как кралят! — извика Мазарини, като скри бързо листа си. — Кралят тук! Кралят в тоя час! Аз мислех, че отдавна вече си е легнал. Какво се е случило?