Останаха също така шестте свещи, които държеха обитателите на странноприемницата „Медичи“, а именно: две в ръцете на Кропол, една у Питрино и по една у всеки готвач.
Кропол повтаряше непрекъснато:
— Колко е хубав кралят! Колко прилича на поксиния си знаменит баща!
— Много по-хубав е — твърдеше Питрино.
— И каква гордост в лицето! — казваше госпожа Кропол, която вече клюкарствуваше със съседите и съседките.
Кропол поддържаше разговора със собствените си лични наблюдения и не забеляза, че един старец, които водеше малък ирландски кон за юздата, се опитва да се промъкне през тълпата от жени и мъже, събрала се пред странноприемницата „Медичи“.
В тая минута от прозореца се разнесе гласът на чужденеца:
— Господин съдържателю, дайте възможност да се влезе в заведението ви.
Кропол се обърна, едва тогава видя стареца и му направи път.
Прозорецът се затвори.
Питрино показа пътя на новодошлия, които влезе, без дума да продума.
Чужденецът го чакаше на стълбата, стисна го в прегръдките си и го заведе до един стол.
Старецът не поиска да седне.
— О, не, не, милорд! — каза той. — Да седна във ваше присъствие? Никога!
— Пари — извика благородникът, — моля ви се, седнете… Вие идвате от Англия… толкова отдалече! Ах, не е за вашите години тая тежка умора, която е необходима за моята служба!… Починете си!…
— Най-напред трябва да ви дам отговора си, милорд.
— Пари… моля ти се, не ми казвай нищо… Ако новината беше хубава, ти би почнал другояче. Ти извърташ, значи новината е лоша.
— Милорд — каза старецът, — не бързайте да се тревожите. Не всичко е още изгубено, надявам се. Необходими са воля, търпение и особено покорност на съдбата.
— Пари — отговори младият човек, — аз дойдох тук сам, през хиляди клопки и опасности: вярваш ли, че имам воля? Аз замислях това пътуване въпреки всички съвети и всички пречки: вярваш ли, че имам търпение? Тая вечер продадох последния диамант на баща ми, защото нямах вече с какво да заплатя квартирата си и съдържателят щеше да ме изгони.
Пари потрепера от възмущение, а младият човек му отговори със стискане на ръката и усмивка.
— Аз имам още двеста седемдесет и четири пистола и смятам, че съм богат; не се отчайвам, Пари: вярваш Ли, че съм покорен на съдбата?
Старецът вдигна треперещите си ръце към небето.
— Говори — рече чужденецът, — не скривай нищо от мене. Какво се е случило?
— Разказът ми ще бъде къс, милорд; но, в името на небето, не треперете така!
— То е от нетърпение, Пари. Говори, какво ти каза генералът?
— Най-напред генералът не поиска да ме приеме.
— Взел те е за шпионин.
— Да, милорд, но аз му писах писмо.
— Е, и какво?
— Той го получи, прочете го, милорд.
— В това писмо ти обясни моето положение и моите желания, нали?
— О, да! — отговори Пари с тъжна усмивка. — Описах всичко и вярно предадох вашата мисъл.
— И какво стана, Пари?
— Генералът ми върна писмото по адютанта си, като му заръчал да ми каже, че ако на другия ден бъда още в местата, които командува, ще заповяда да ме арестуват.
— Да те арестуват! — прошепна младият човек. — Да те арестуват!… Тебе… най-верния ми слуга!
— Да, милорд.
— И ти беше подписал писмото с твоето име Пари.
— С всичките букви, милорд. Адютантът ме познаваше в Сейнт Джеймз и — прибави старецът с въздишка — в Уайтхол!
Младият човек наведе глава и тъжно се замисли.
— Да, направил е това пред своите хора — каза той, като се опитваше да се излъже. — Но насаме… двамата… какво направи? Отговори!
— Уви, милорд — отвърна Пари, — той ми изпрати четирима конници и те ми дадоха коня, с които пристигнах тук, както видяхте. Конниците ме заведоха в галоп до малкото пристанище Тенби, хвърлиха ме по-скоро, отколкото качиха, в една рибарска лодка, която отиваше в Бретан, и ето аз съм тук.
— О! — въздъхна младият човек и конвулсивно стисна с ръка гърлото си, за да не изхълца. — И това е всичко, Пари, всичко?
— Да, милорд, всичко!
След тоя къс отговор на Пари настъпи дълго мълчание; чуваше се само как тракат токовете на младия човек, които крачеше разярено по паркета.
Старецът поиска да промени разговора, които водеше към много мрачни мисли.
— Милорд — каза той, — какъв е тоя шум, които чух, като идвах насам? Какви са тия хора, които викат: „Да живее кралят“?… За кой крал става дума и защо са всички тия светлини?
— А, Пари, ти не знаеш — иронично отговори младият човек. — Френският крал посещава добрия си град Блоа; всички тия тръби са негови, всички тия позлатени конски чулове са негови, шпагите на всички тия благородници са негови. Неговата майка пътува пред него в карета, украсена великолепно със злато и сребро. Щастлива майка! Неговият министър му събира милиони и го води при богата годеница. Ето защо се радва целият тоя народ; той обича краля си, той го гали с възторжени викове и вика: „Да живее кралят! Да живее кралят!“
Читать дальше