Непознатият се изчерви отново.
— Кажете си условията, господине — рече той.
— Моите условия не са тежки, господине, защото търся честни печалби и искам да уредя работата, без да бъда неучтив или груб в моите желания… И тъй, апартаментът, които заемате, е много голям, а вие сте сам…
— Това е моя работа.
— О, разбира се!… Аз не ви пъдя, господине!
Кръвта нахлу в слепите очи на непознатия. Той хвърли на клетия Кропол, потомък на домоуправител на господин маршал д’Анкр, поглед, от които съдържателят би се скрил под прословутата плоча на камината, ако интересите му не го приковаваха на място.
— Вие искате да изляза? — рече той. — Обяснете се, но бързо.
— Господине, господине, вие не ме разбрахте. Постъпката ми е много деликатна; но аз се изразявам зле или може би, тъй като господинът е чужденец, което познавам по изговора…
Действително непознатият изговаряше малко гърлено буквата „р“, което е характерно за английската интонация дори у хората от тоя народ, които говорят най-чисто френски.
— Тъй като господинът е чужденец, казвам, той не долавя отсенките на моите думи. Аз искам да кажа, че господинът би могъл да освободи една или две от трите стаи, които заема; това би намалило много наема му и би успокоило съвестта ми. Действително неприятно е да се повишава неразумно наемът на стаите, когато сме имали честта да определим един разумен наем.
— Колко беше наемът вчера?
— Един луидор, господине, с храната и грижите по коня.
— Добре. А колко е днес?
— А, в това е мъчнотията! Днес пристига кралят; ако дворът пренощува тук, тогава наемът трябва да се увеличи за целия ден. От това следва, че за три стаи, по два за всяка, са необходими шест луидора. Два луидора, господине, са нищо, но шест луидора са вече много.
Сега непознатият, които се беше изчервил, побледня силно.
Той извади с героична храброст от джоба си една кесия с герб, които прикри грижливо с ръката си. Кесията беше тъй тънка, тъй мършава, тъй сплескана, че това не избягна от погледа на Кропол.
Непознатият изсипа кесията на дланта си. Тя съдържаше три двойни луидора, което правеше шест обикновени луидора, колкото съдържателят искаше за днес.
Но Кропол искаше общо седем.
Той погледна непознатия, сякаш желаеше да му каже: „А после?“
— Остава още един луидор, нали, господин съдържателю?
— Да, господине, но…
Непознатият претърси джоба на панталона си и извади малък портфейл, златен ключ и няколко сребърни монети. От монетите състави един луидор.
— Благодаря, господине — каза Кропол. — Сега ми остава да узная дали господинът възнамерява да задържи и утре апартамента си, в такъв случай ще му го оставя; а ако господинът не възнамерява, ще го обещая на служителите на негово величество, които ще дойдат.
— Вярно — отговори непознатият след доста дълго мълчание, — но тъй като нямам повече пари, както сам видяхте, а задържам обаче апартамента, трябва да продадете тоя диамант на някого в града или да го задържите като залог.
Кропол разглежда тъй дълго диаманта, че непознатият побърза да каже:
— Предпочитам да го продадете, господине, защото струва триста пистола. Един евреин — няма ли евреин в Блоа? — ще ви даде за него двеста или най-малко сто и петдесет. Вземете колкото и да ви даде, дори ако ви предложи само онова, което имате да вземате от мене за квартирата. Вървете си!
— О, господине! — извика Кропол, като се срамуваше, че така неочаквано беше унижен от благородството и безкористието на непознатия, както и от огромното му търпение към толкова тикания и подозрения. — О, господине, в Блоа съвсем не грабят така, както вие, изглежда, си мислите, и ако диамантът струва, както казвате…
Непознатият порази още веднъж Кропол с лазурния си поглед.
— Аз не съм познавач на диаманти, господине, повярвайте ми! — извика Кропол.
— Но бижутерите разбират от скъпоценни камъни, попитайте ги — рече непознатият. — Сега, мисля, сметките ни са приключени, нали, господин съдържателю?
— Да, господине, и за мое най-голямо съжаление, защото се страхувам, че обидих господина.
— Ни най-малко — отговори непознатият величествено.
— Или, както изглежда, че ограбих един благороден пътник… Моля ви се, влезте ми в положението.
— Да не говорим повече за това, ви казвам, и бъдете тъй любезен да ме оставите сам.
Кропол се поклони ниско и излезе смутен, което показваше, че има добро сърце и че наистина съвестта го гризе.
Непознатият затвори сам вратата и щом остана самичък, погледна в празната си кесия, от която беше извадил малка копринена торбичка, дето лежеше диамантът, последната му надежда.
Читать дальше