Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Негово кралско височество херцог д’Орлеан — каза той на Питрино — идва често в нашия град и навярно няма да му се хареса, че госпожа знаменитата му майка е тъй леко облечена; за това той ще ви прати в подземните тъмници, защото сърцето на тоя славен принц съвсем не е нежно. И така, или заличете двете сирени, или надписа: иначе не ще ви позволя да изложите фирмата. Това е във ваш интерес, драги Кропол, и във ваш, сеньор Питрино.

Какво да се отговори на това? Трябваше да се поблагодари на помощник-кмета за неговата благосклонност; така и направи Кропол.

Питрино остана намусен и разочарован.

Той предчувствуваше онова, което трябваше да се случи.

Щом помощник-кметът излезе, Кропол скръсти ръце и каза:

— Е, драги мои, какво ще правим сега?

— Ще изтрием надписа — тъжно каза Питрино. — Имам чудесен въглен от изгорена слонова кост, това ще стане за миг и ще заменим нашите Медичи с Нимфи или Сирени, както ви се харесва.

— Не, не — каза Кропол, — тогава волята на баща ми няма да бъде изпълнена. Баща ми държеше…

— Държеше на фигурите — каза Питрино.

— Държеше на надписа — каза Кропол.

— Не — възрази Питрино, — държеше на фигурите и доказателство за това е, че той е поръчал да има прилика, а прилика има.

— Да, но ако нямаше прилика, кой щеше да ги познае без надписа? Дори сега, когато в паметта на блоасци са се позаличили образите на тия прочути особи, кой ще познае Катерина и Мария без надписа: Медичи?

— Но моите фигури? — запита Питрино отчаян, защото чувствуваше, че младият Кропол има право. — Не искам да се лишавам от плодовете на моя труд.

— А аз не искам да ви пратят в затвора, а мене — в подземните тъмници.

— Да изтрием думата Медичи — рече Питрино умолително.

— Не — твърдо отговори Кропол. — Хрумна ми една идея, великолепна идея… Ще останат и вашите фигури, и моят надпис… Медичи на италиански не е ли доктор?

— Да, в множествено число.

— Тогава поръчайте ми друга фирма у ковача. На нея ще нарисувате шест лекари и отдолу ще пишете: Медичи… Това е едно много приятно игрословие.

— Шест лекари! Невъзможно! А композицията? — извика Питрино.

— Това е ваша работа, но ще бъде така, аз го искам, налага се… Макароните ми ще изгорят!

На тоя довод не можеше да се възрази. Питрино се подчини. Той нарисува фирмата с шестте лекари и с надписа. Помощник-кметът я похвали и разреши.

Фирмата има луд успех в града. Това доказваше, че поезията не е достъпна за гражданите, както казваше Питрино.

За да възнагради своя домашен художник, Кропол окачи в спалнята си нимфите от първата фирма. И вечер, когато се събличаше, госпожа Кропол се червеше всеки път, щом ги погледнеше.

Ето как островърхата къща се сдоби с фирма; ето как странноприемницата „Медичи“, непрекъснато преуспявайки, се видя принудена да пристрои описания от нас четириъгълник; ето как в Блоа се намираше странноприемница с такова име, съдържател на която беше господин Кропол, а домашен художник — господин Питрино.

Основана по такъв начин и прославена с фирмата си, странноприемницата на господин Кропол процъфтяваше сигурно.

Кропол не можеше да очаква огромно богатство, но можеше да се надява, че ще удвои хилядата луидора, завещани от баща му, ще получи още хиляда луидора от продажбата на къщата и на заведението — най-после ще заживее щастливо на свобода, както живееха богатите граждани на Блоа.

Кропол беше алчен за печалба и с неизмерима радост прие новината за пристигането на крал Луи XIV.

Той, жена му, Питрино и двамата готвачи се заловиха да избиват веднага всичко живо в гълъбарника, в курника и в зайчарниците, така че в дворовете на странноприемницата „Медичи“ се чуха толкова вопли и викове, колкото едно време са се чували в Рама.

В това време у Кропол живееше само един пътник.

Той беше на около тридесет години, хубав, висок, строг или по-скоро меланхолен.

Носеше черно кадифено облекло с ахатови гарнитури; простата бяла яка като на най-строгите пуритани подчертаваше матовата и нежна отсянка на младата му шия; малки светли мустаци едва прикриваха треперещата му устна, изразяваща презрение.

Говореше на хората, като ги гледаше право в лицето, непринудено наистина, но твърдо; блясъкът на сините му очи ставаше толкова непоносим, че много погледи се навеждаха пред него, както става с най-слабата шпага през време на дуел.

По онова време, когато хората, създадени от бога равни, се разделяха благодарение на предразсъдъците на две различни касти — благородници и простолюдие, — както сега се разделят на две раси — бяла и черна, по онова време, казваме, тоя непознат не можеше да не бъде взет за благородник, и то най-чистокръвен. За това беше достатъчно да се погледнат ръцете му, дълги, тънки и бели: мускулите и вените прозираха под кожата при най-малкото му движение, ставите на пръстите почервеняваха при най-слабото свиване.