Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Тоя благородник пристигна сам у Кропол. Без да се колебае, без да мисли дори, той нае най-хубавия апартамент, показан му от съдържателя на странноприемницата с користна цел, много непохвална, ще кажат едни, много похвална, ще кажат други, ако предположат, че Кропол беше физиономист и умееше да съди за хората от пръв поглед.

Тоя апартамент заемаше цялата лицева страна на старата триъгълна къща: на първия етаж се намираше салонът, голям, осветен от два прозореца, отстрани една малка стая, а горе, над тях, спалнята.

Откак пристигна, тоя благородник едва се допираше до храната, която му се носеше в стаята. Той каза само две думи на съдържателя, като заръча да пуснат при него един пътник на име Пари, които скоро щял да дойде.

След това млъкна тъй упорито, че Кропол, които обичаше благовъзпитаните хора, почти се обиди.

Най-после тоя благородник стана много рано сутринта в деня, когато започна тая история, седна върху прозоречния перваз на салона си, облегна се върху перилата на балкона и загледа тъжно и упорито двете страни на улицата, като очакваше навярно пътника, за когото беше съобщил на съдържателя.

По тоя начин той видя как мина малкото шествие на негово височество, когато се завръщаше от лов, а после отново почна да се наслаждава на дълбокото спокойствие в града и се отдаде изцяло на очакването.

Изведнъж раздвижването на бедните, които отиваха по полята, на заминаващите куриери, на миещите малката уличка, на доставчиците в принцовия дом, на изплашените и бъбриви дюкянски слуги, потеглящите коли, тичането на фризьорите и пажовете — тоя шум и тая врява го изненадаха, но той не изгуби безстрастното си величие, онова величие, което дава на орела и на лъва спокоен и презрителен поглед всред виковете на ловците или любопитните.

Но скоро крясъците на жертвите, избити в курника, бързите стъпки на госпожа Кропол по извънредно тясната и скърцаща дървена стълба и скачанията на Питрино, които още сутринта пушеше на вратата флегматично като холандец, всичко това накара непознатия да се поучуди и да се поразвълнува.

Той ставаше вече, за да се осведоми, когато вратата на стаята се отвори. Непознатият помисли, че навярно му водят пътника, тъй нетърпеливо очакван от него.

Затова направи бързо няколко крачки към вратата, която се отваряше.

Но вместо лицето, което очакваше, появи се господин Кропол. Зад него в полумрака на стълбата се показа доста миловидното личице на госпожа Кропол, зяпнала от любопитство. Тя погледна крадешката хубавия благородник и изчезна.

Кропол пристъпи усмихнато, с шапка в ръка и по-скоро превит, отколкото наведен за поклон.

Без дума да продума, непознатият го запита с движение на ръката.

— Господине — каза Кропол, — дойдох да ви попитам как… но как трябва да ви наричам: ваша светлост или господин графе, или господин маркизе?…

— Наричайте ме просто господине и говорете по-скоро — отговори непознатият с онзи високомерен тон, които не допуска нито спорове, нито възражения.

— Та аз дойдох да се осведомя как господинът е прекарал нощта и дали господинът има намерение да задържи апартамента.

— Да.

— Но, господине, появи се едно ново обстоятелство, което не бяхме предвидели.

— Какво?

— Негово величество Луи XI ще пристигне днес в нашия град и ще остане тук цял ден, а може би и два дни.

Силно учудване се изписа по лицето на непознатия.

— Френският крал ще пристигне в Блоа?

— Той е на път, господине.

— Тогава още едно основание, за да остана — рече непознатият.

— Много добре, господине; но господинът ще задържи ли целия апартамент?

— Не ви разбирам. Защо днес трябва да заемам по-малко помещение от вчера?

— Защото, ваша светлост ще ми позволи да му кажа, вчера, когато избирахте жилището си, нямаше нужда да определям цена, която би показала, че мисля за средствата на ваша светлост… Но днес…

Непознатият се изчерви. Той си помисли веднага, че го смятат за беден и че го обиждат.

— А днес се замислихте за моите средства, нали? — запита той студено.

— Господине, аз съм благороден човек, слава богу! И макар да съм съдържател на странноприемница, в мене има благородническа кръв. Баща ми беше служител и домоуправител на поксиния господин маршал д’Анкр. Бог да го прости!…

— Не ви оспорвам това, господине; само искам да зная и да зная колкото се може по-скоро накъде клонят вашите въпроси.

— Господине, вие сте много умен човек, за да не разберете, че градът ни е малък, че дворът ще го залее, че къщите ще бъдат претъпкани с гости и че следователно наемите ще поскъпнат извънредно много.