Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не, прочетох достатъчно. Но щом вие ръководите работите, мили ми Портос, защо писмено сте изложили своята система?

— Е, мили мой, смъртта!

— Как смъртта?

— Ами да! Всички сме смъртни.

— Наистина — каза д’Артанян. — Вие имате отговор на всичко, приятелю мой.

И сложи плана на камъка.

Но колкото и малко време да държа плана в ръцете си, д’Артанян можа да различи под едрия почерк на Портос много по-ситни букви, напомнящи му почерка, който на младини беше видял в писмата до Мари Мишон. Само че гумата беше работила тъй усърдно върху тоя почерк, че за всеки човек, не тъй проницателен като нашия мускетар, следите от изтритите редове щяха да останат незабележими.

— Браво, приятелю мой, браво! — рече д’Артанян.

— А сега вие знаете всичко, което искахте да знаете, нали? — каза Портос, като се напери.

— О, боже мой, да! Само, мили приятелю, бъдете тъй любезен още веднъж.

— Говорете; тук аз съм господар.

— Кажете ми, ако обичате, името на ония господин, който се разхожда там долу.

— Къде там долу?

— Зад войниците.

— Последван от един лакей?

— Именно.

— Придружен от някакъв обесник с черни дрехи?

— Е, да.

— Това е господин Жетар.

— А кой е тоя господин Жетар, приятелю мой?

— Нашият домашен архитект.

— На кой дом?

— Дома на господин Фуке.

— Аха! — извика д’Артанян. — Значи вие сте също на служба у господин Фуке, Портос?

— Аз? А защо? — попита топографът, като се изчерви до края на ушите си.

— Но като говорехте за архитекта на Бел Ил, вие казахте „нашият домашен архитект“, сякаш ставаше дума за замъка Пиерфон.

Портос стисна устни.

— Мили приятелю — каза той, — Бел Ил принадлежи на господин Фуке, нали?

— Да.

— Както Пиерфон е мой?

— Разбира се.

— Вие идвахте ли в Пиерфон?

— Казах ви, че бях там преди по-малко от два месеца.

— Видяхте ли там един господин, който има навик да се разхожда с линия в ръка?

— Не; но ако действително се разхожда там, можех да го видя.

— Е, добре, той е господин Буленгрен.

— А кой е тоя господин Буленгрен?

— Ето. Ако някой го срещне, когато той се разхожда с линия в ръка, и ме запита: „Кой е господин Буленгрен?“, аз ще му отговоря: „Нашият домашен архитект“. Е, добре, господин Жетар е Буленгрен на господин фуке. Но той няма нищо общо с укрепленията, които са само моя работа, разбирате ли? Абсолютно нищо.

— Ах, Портос! — извика д’Артанян, отпускайки ръце, като победен, който предава шпагата си. — Ах, приятелю мой, вие сте не само топограф с херкулесова сила, но и диалектик от първа величина.

— Нали? — отговори Портос. — Това беше отлично разсъждение.

И той задиша като ягулата, която сутринта се изплъзна от ръцете на д’Артанян.

— И сега — продължи д’Артанян — тоя обесник, който ходи с господин Жетар, също ли служи у господин Фуке?

— О — отговори Портос презрително, — това е господин Жюпене или Жюпоне, някакъв поет.

— Който се е установил тук?

— Така изглежда.

— Аз мислех, че господни Фуке има достатъчно поети там долу: Скюдери, Лоре, Пелисон, Лафонтен. Право да си кажа, Портос, тоя поет не ви прави чест.

— Е, приятелю мой, спасява ни това, че той живее тук не като поет.

— А като какъв?

— Като печатар; и сега вие ми напомнихте, че трябва да кажа нещичко на тоя педант.

— Кажете.

Портос повика със знак Жюпене, но той не поиска да се приближи, защото беше познал д’Артанян. Естествено, това накара Портос да повтори знака си.

Вторият знак на великана беше толкова заповеднически, че тоя път Жюпене трябваше да се подчини.

И така поетът се приближи.

— Тъй а? — забеляза Портос. — Вие сте тук от вчера, а вече си показвате рогата.

— Как така, господин бароне? — попита Жюпене разтреперан.

— Вашата машина скърца цяла нощ, господине, и не ме остави да спя, дявол да го вземе!

— Господин бароне… — възрази Жюпене плахо.

— Вие още не сте получили нищо за печатане; значи не трябваше да пускате машината. Какво печатахте нощес?

— Господине, леко стихотворение, съчинено от мене.

— Леко! Хайде де, господине, машината така скърцаше, че да я съжалиш. Това да не се повтаря повече, чувате ли?

— Добре, господине.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре, тоя път ви прощавам. Вървете си! Поетът се оттегли също тъй смирено, както се беше отзовал на повикването.

— И така, след като насапунисахме тоя хубостник, хайде да закусим — предложи Портос.

— Да, да закусим — съгласи се мускетарят.