Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Застанали от едната страна на камъка, шестимата работници се мъчеха с всички сили да го повдигнат на десетина пръста от земята, като се задъхваха и обливаха в пот, а в това време седмият се готвеше при първа възможност да вкара под него кръглото дърво. Но на два пъти камъкът се изплъзна от ръцете им, преди като издигнат на необходимата височина; и, разбира се, работниците трябваше да отскачат назад: иначе при падането си камъкът щеше да им смаже краката.

И всеки път изпуснатият камък затъваше все по-дълбоко в клисавата земя, което утежняваше още повече работата.

Третият опит пак не успя; обезсърчението нарастваше.

И все пак, когато шестимата работници се наведоха над камъка, човекът с перата изкомандува с мощен глас: „Дръж здраво!“, както се казва винаги при тежки работи.

Тогава той се изправи и извика:

— Охо, какво е това? Да не сте от слама?… По дяволите! Отдръпнете се и ще видите как става това.

„Пусто и върло! — помисли си д’Артанян. — Да не би да мисли да повдигне тоя блок? Любопитно би било!“

Работниците се отдръпнаха посрамено, като клатеха глави; на мястото си остана само тоя, който държеше кръглото дърво, като се готвеше да изпълни работата си.

Човекът с перата се приближи до камъка, наведе се, мушна ръцете си под него, напрегна херкулесовските си мускули и с равномерно, бавно движение, което напомняше хода на машина, повдигна блока на цяла стъпка от земята.

Работникът се възползува от това и мушна кръглото дърво под камъка.

— Ето — каза великанът, като не изпусна блока, а бавно го остави на подпората.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Аз познавам само един човек, способен да показва такива фокуси!

— А? — попита великанът и се обърна.

— Портос! — промърмори д’Артанян смаяно. — Портос в Бел Ил!

От своя страна човекът с перата погледна лъжеуправителя и го позна въпреки предрешването му.

— Д’Артанян! — извика той, като се изчерви.

— Шт! — след миг прибави Портос.

— Шт! — обади се мускетарят.

Действително ако д’Артанян беше познал Портос, Портос също така беше познал д’Артанян.

В първата минута във всеки от тях заговори преди всичко желанието да запази тайната си.

При все това първото движение на двамата мъже беше да се хвърлят в прегръдките един на друг.

Те искаха да скрият от присъствуващите не приятелството, а имената си.

Но след прегръдката дойде размисълът.

„Дявол да го вземе, защо Портос е в Бел Ил и повдига камъни?“ — се запита д’Артанян.

Но, разбира се, запита се мислено.

Не тъй силен в дипломацията, Портос си помисли гласно:

— Защо, по дяволите сте в Бел Ил? Какво правите тук?

Трябваше да се отговори без колебание. Ако не отговореше веднага на Портос, д’Артанян нямаше никога да си прости това.

— Бога ми, аз съм тук, защото вие сте тук, приятелю мой!

— Аха! — отговори Портос, явно объркан от тоя Довод, като се мъчеше да си го изясни с присъщата си съобразителност, която ни е вече известна.

— Без съмнение — продължи д’Артанян, който не искаше да даде на приятеля си време да се опомни — аз отидох в Пиерфон да ви видя.

— Наистина ли?

— Да.

— И не ме намерихте там?

— Не, но намерих Мустон.

— Добре ли е той?

— Е, и още как!

— Но Мустон не ви е казал, че съм тук.

— Защо да не ми каже това? Нима съм станал недостоен за доверието на Мустон?

— Не; но той сам не знаеше това.

— О, ето една причина, която поне никак не е оскърбителна за самолюбието ми.

— Но как стигнахте до мене?

— Е, мили мой, такъв голям сеньор като вас оставя винаги следи след себе си и аз не бих се уважавал много, ако не умеех да намирам следите на приятелите ми.

Колкото и ласкателно да беше, това обяснение не задоволи напълно Портос.

— Но аз и не можах да оставям следи, защото дойдох предрешен — каза Портос.

— Ах, дойдохте предрешен? — рече д’Артанян.

— Да.

— А как?

— Като мелничар.

— Нима такъв голям сеньор като вас, Портос, може да възприеме обикновените маниери до такава степен, че да мами хората?

— Е, кълна ви се, приятелю мой, че всички се измамиха — толкова добре играех ролята си.

— Но все пак не толкова добре, за да не мога да ви намеря.

— Да. Но как се случи това?

— Чакайте. Сега ще ви разкажа. Представете си, Мустон…

— А, значи тоя хубостник Мустон! — каза Портос, като сключи двете триумфални арки, които му служеха за вежди.

— Но чакайте де, чакайте. Мустон не е виновен, защото сам не знаеше къде сте.