Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Без съмнение. Ето защо толкова бързам да разбера.

— О, колко сте нетърпелив, Портос!

— Аз съм ужасен, когато не разбирам.

— Ще разберете. Арамис ви писа в Пиерфон, нали?

— Да.

— Писа ви да дойдете преди екинокса, така ли?

— Наистина.

— Е, ето на! — каза д’Артанян, като се надяваше, че Портос ще се задоволи с това обяснение.

Великанът сякаш заработи усилено с ума си.

— О, да — каза той, — разбирам. Тъй като Арамис ме викаше преди екинокса, вие сте разбрали, че иска да отида при него. Вие сте се осведомили къде е Арамис, като сте си казали: „Където е Арамис, там е и Портос“. Узнали сте, че Арамис е в Бретан, и сте си казали: „Портос е в Бретан“.

— Точно така. Наистина, Портос, не зная как не сте станали гадател. И така, разбирате ли? Като пристигнах в Ла Рош Бернар, узнах за забележителните укрепявания в Бел Ил. Това запали любопитството ми. Качих се на една рибарска лодка, като не подозирах дори, че вие сте в Бел Ил. Дойдох, видях как един юначага повдига такъв камък, който дори Аякс не би помръднал, и си извиках: „Само барон дьо Брасьо е способен да показва такива фокуси“. Вие ме чухте, обърнахте се, познахте ме, ние се прегърнахме и, бога ми, ако нямате нищо против, ще се прегърнем още веднъж.

— Наистина, ето как всичко се обяснява — рече Портос.

И той прегърна д’Артанян с такова горещо приятелство, че в продължение на пет минути мускетарят не можеше да си поеме дъх.

— Е, е, станали сте още по-силен — забеляза д’Артанян — и за щастие все в ръцете.

Портос отговори с приветлива усмивка.

В продължение на петте минути, докато се мъчеше Да си поеме дъх, д’Артанян си мислеше колко е тежка ролята му, която се налагаше да играе.

Трябваше все да разпитва, без да отговаря никога. Когато най-после започна да диша, бойният му план беше готов.

Д’Артанян започна веднага настъплението:

— Сега, когато всичко ви казах, мили приятелю, или по-скоро когато всичко отгатнахте, кажете ми какво правите тук, покрит с прах и кал?

Портос изтри челото си, огледа гордо на всички страни и каза:

— Но, струва ми се, че можете да видите какво правя тук!

— Разбира се, разбира се; повдигате камъни.

— О, само за да покажа на тия мързеливци какво е истински мъж! — презрително рече Портос. — Но вие разбирате…

— Да, повдигането на камъни не е ваша работа, макар че мнозина, на които това им е работа, не могат да я вършат като вас. Ето кое ме накара да Ви запитам: „Какво правите тук, бароне?“

— Изучавам топографията, кавалере.

— Изучавате топографията?

— Да; но вие сам какво правите в цивилни дрехи?

Д’Артанян разбра, че извърши грешка, като показа учудването си. Портос се възползува от това, за да отговори на въпроса с въпрос.

За щастие д’Артанян се беше подготвил за това.

— Но вие знаете — отвърна той, — че аз съм наистина цивилен. Тия дрехи отговарят на общественото ми положение.

— Хайде де, вие сте мускетар!

— Лъжете се, добри ми приятелю; аз си подадох оставката.

— Ха!

— О, боже мой, да!

— И вие напуснахте службата?

— Зарязах я.

— Напуснахте краля.

— Напълно.

Портос вдигна ръце към небето като човек, узнал нещо нечувано.

— О, признавам си, вие съвсем ме смутихте — каза той.

— Обаче така е.

— И кое ви накара да се решите на това?

— Бях недоволен от краля. Мазарини ми вдъхваше отдавна отвращение, както знаете. Махнах, ръка на всичко.

— Но нали Мазарини умря?

— Зная, дявол да го вземе! Само че си подадох оставката по време на смъртта му, а тя бе приета преди два месеца. Тогава, чувствувайки се свободен, отидох в Пиерфон, за да се видя с моя мил Портос. Чух как хубаво сте разпределили времето си и исках да поживея петнадесетина дни като вас.

— Приятелю мой, вие знаете, че къщата ми е отворена за вас не за петнадесет дни, а за една година, за десет години, завинаги.

— Благодаря, Портос.

— Е, да не би да имате нужда от пари? — попита Портос, като подрънкваше петдесетина луидора, които съдържаше джобът му. — В такъв случай нали знаете?

— Не, нямам нужда от нищо; аз вложих спестяванията си у Планше, от когото получавам рента.

— Вашите спестявания?

— Без съмнение. Защо мислите, че не мога да спестя нещо като всеки друг, Портос?

— Аз ли? Напротив, винаги съм подозирал… Тоест Арамис подозираше винаги, че имате спестени пари. Знаете ли, аз не се меся в тия работи, но мисля, че мускетарските спестявания са лекички.