Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

„Охо! — помисли си д’Артанян. — От добре по-добре! Печатница, бастиони, корсарски кораби!… Е, господин Фуке е доста сериозен неприятел, както и предполагах. Заслужава си да го види човек по-отблизо.“

— Ние тръгваме в пет часа и половина — прибави рибарят важно.

— Цял съм на ваше разположение, няма да ви напускам.

Действително д’Артанян видя как рибарите изтеглиха лодките си към водата; приливът настъпи. Господин Анян седна в лодката, като играеше ролята на уплашен и разсмиваше малките рибарчета, които го наблюдаваха с големите си умни очи.

Той легна на едно платно, сгънато на четири, като остави рибарите да се готвят за отплуване. И след два часа лодката с голямо четвъртито платно беше вече в открито море.

Рибарите, които в движение вършеха работата си, не забелязаха, че спътникът им не побледня, не запъшка, не започна да страда, че въпреки надлъжното и странично клатене на лодката, неуправлявана от никого, новакът по море не изгуби нито присъствието на Духа, нито апетита си.

Те ловяха риба и работата им вървеше доста успешно. На въдиците със стръв от скариди се хващаха калкани и камбали. Две въдици се скъсаха от тежестта на ягулите и моруните; три змиорки подскачаха на дъното в лодката.

Д’Артанян носеше щастие на рибарите; така му казваха те. Ловенето на риба му се хареса толкова, че сам той се залови за работа, тоест за въдицата, като крещеше от радост и викаше „пусто да остане“ (така че би учудил дори и мускетарите, когато на въдицата му се хващаше нова плячка, която го караше да напряга страшно мускулите си и да проявява сила и ловкост.

Веселото занимание го накара да забрави дипломатическото поръчение. Той воюваше с една страшна ягула, вкопчил едната си ръка в борда, за да приближи до себе си зеещата уста на противника си, когато собственикът на лодката му каза:

— Внимавайте да не ви видят от Бел Ил!

Тия думи подействуваха на д’Артанян като първото свистене на ядро в деня на сражение; той изпусна въдицата и ягулата, които се върнаха във водата.

Най-много на половин левга д’Артанян видя синкавия силует на скалите на Бел Ил, а над него бялото очертание на величествения замък.

По-нататък се виждаха горите, зелените пасбища, добитъкът.

Ето това привлече най-напред вниманието на мускетаря.

Слънцето, стигнало до четвъртината на небето, хвърляше златни лъчи върху морската повърхност и обвиваше вълшебния остров сякаш със златиста прах. Благодарение на ослепителната светлина всички сенки се открояваха рязко и изпъстряха с тъмни ивици блестящия фон на ливадите и стените.

— Ехе — рече д’Артанян, като видя тъмните скали, — ето, струва ми се, укрепления, които нямат нужда от никакъв инженер, за да попречат на едно дебаркиране. Та къде може да се слезе на тая земя, която сам бог е направил непристъпна?

— Тук — отговори главният рибар, като измести платното и завъртя рязко кормилото.

Лодката се наведе, заклати се и се приближи до едно малко хубаво кръгло пристанище с нова назъбена стена.

— Какво е това? — попита д’Артанян.

— Локмария — отвърна рибарят.

— А там?

— Бангос.

— А по-нататък?

— Сожьо… после дворецът.

— Пусто да остане! Цял отделен свят. А, ето и войници!

— В Бел Ил има хилядо и седемстотин души — гордо отговори рибарят. — Знаете ли, че най-малкият тукашен гарнизон се състои от двадесет и две пехотни роти?

„Пусто да остане! — помисли си д’Артанян, като тупна с крак. — Май че, негово величество имаше право.“

Спряха на брега.

Когато се слиза на брега дори от най-малката лодка, винаги настъпва известно вълнение, безредие, което пречи на човека да изучи спокойно новото за него място.

Подвижният мост, развълнуваните моряци, морският прибой, виковете и движенията на тия, които чакат на брега всичко това предизвиква неувереност в пътника…

И така, едва като стъпи на брега и постоя няколко минути, д’Артанян забеляза, че в пристанището и особено в дъното на острова има много работници.

Долу д’Артанян видя петте шаланди, които заминаха пред него от Пириак. Техният товар — камъните — се пренасяше на брега с помощта на верига от двадесет и пет — тридесет селяни.

Големите камъни се натоварваха на ръчни колички и се превозваха в същата посока, където отиваха и другите камъни, тоест към мястото, където се работеше. Какъв строеж беше това? Д’Артанян не можеше още да определи.