Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

В момента, когато д’Артанян влезе в него, пет огромни шаланди, натоварени с камъни, излязоха от пристанището.

На д’Артанян се видя чудно, че се извозват камъни от един край, където не се намират. Той прибягна до благостта на господин Анян, за да запита хората на брега коя е причината за това странно обстоятелство.

Един стар рибар отговори на господин Анян, че камъните не са нито от Пириак, нито от блатата, разбира се.

— Тогава откъде ги докарват? — попита мускетарят.

— Господине, докарват ги от Нант и от Пембьоф.

— А къде ги закарват?

— В Бел Ил, господине.

— Ах, тъй ли! — извика д’Артанян със същия тон, с който изрази учудването си пред поета, когато го молеше да го запознае с тайната на печатарството. — А нима там се строи нещо?

— Ами, разбира се, господине! Всяка година господин Фуке поправя стените на замъка си.

— Значи е толкова разрушен?

— Да, стар е.

„Тогава съвсем естествено е, че го поправя, защото така трябва да постъпва всеки собственик — помисли си д’Артанян. — Така и за мене могат да кажат, че укрепявам «Образът на света Богородица», когато чисто и просто съм принуден да го ремонтирам. Струва ми се, че негово величество получава неправилни донесения, които го заблуждават…“

— Но съгласете се — продължи той вече гласно, като се обърна към рибаря, защото възложеното му поръчение го караше да бъде недоверчив, — съгласете се, добри ми господине, че тия камъни пътуват по много особен начин.

— Защо? А как другояче? — попита рибарят.

— Те идват от Нант или от Пембьоф по Лоара, нали?

— Да, по течението.

— Действително това е удобно, но защо не отиват направо от Сен Назер в Бел Ил?

— Е, защото шаландите са лоши плавателни съдове и не са пригодени за морето — отговори рибарят.

— Това не е причина.

— Извинете, господине, ясно се вижда, че никога не сте плавали по море — прибави рибарят не без отсянка на презрение в гласа.

— Обяснете ми това, драги мой, моля ви се. На мене ми се струва, че да се дойде от Пембьоф в Пириак, за да се отиде после от Пириак в Бел Ил, е все едно да се отиде от Ла Рош Бернар в Нант, а после от Нант в Пириак.

— По водата пътят е най-къс — отговори рибарят невъзмутимо.

— Но нали се получава една извивка? Рибарят поклати глава.

— Най-късият път от една точка до друга е правата линия — продължи д’Артанян.

— Вие забравяте силата на вълните, господине.

— Съгласен съм с това.

— И вятъра.

— А, така!

— Разбира се; течението на Лоара почти тласка корабите до Кроазик. Ако имат нужда от малка поправка или да се подкрепи екипажът, те идват в Пириак покрай брега; близо до Пириак те срещат течение към друга страна, което ги отнася към остров Дюме, на две левги и половина.

— Добре.

— Там течението на Вилен ги отхвърля към друг остров — Хьодик.

— Съгласен съм.

— Е, господине, от Хьодик до Бел Ил пътят е съвсем прав. Там морето е гладко като огледало; между Двата острова шаландите плават като патици по Лоара. Това е!

— А все пак пътят е дълъг — забеляза упоритият господин Анян.

— Ах!… Господин Фуке иска така! — в заключение рече рибарят, като свали, плетената си шапка при произнасянето на това почтено име.

Един поглед на д’Артанян, бърз и пронизващ като острие на шпага, откри в сърцето на стареца само наивно доверие, а в чертите му — задоволство и безразличие. Той каза: „Господин Фуке иска така“ с такъв тон, с който се казва: „Бог поиска така!“

Д’Артанян беше отишъл вече прекалено далеч. Освен това, след като шаландите заминаха, в Пириак оставаше само една лодка, лодката на стареца, а тя, както изглежда, не можеше да отплува без дълги и усилени приготовления.

И така д’Артанян погали коня си, който, доказвания отново прекрасния си характер, се впусна в път, като стъпваше по солниците и поемаше с ноздри сухия вятър, който превиваше крайбрежните тръстики и хилавите храсталаци.

Към пет часа той пристигна в Кроазик.

Ако беше поет, д’Артанян щеше да се полюбува на обширните равни песъчливи брегове, широки цяла левга, които при прилив се покриват с вода, а при отлив изглеждат сиви, печални ивици, осеяни с полипи, мъртви водорасли и бели, редки обли камъни, които напомнят кости на обширни гробища.

Но той — военен, политик, честолюбец — нямаше вече дори тая слаба утеха да погледне небето, за да прочете на него надежда или предупреждение.

За тия хора червеното небе означава вятър и буря. Белите меки облаци на небесната синева предсказват само, че морето ще бъде спокойно.