Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Всъщност д’Артанян виждаше непознатия за първи път, защото не беше успял да го разгледа долу. Тоя човек имаше блестящи черни очи, жълт цвят на лицето и чело, леко надиплено от бремето на петдесетте години. Общо взето, чертите му изразяваха добродушие, но в погледа му светеше известно лукавство.

„Както изглежда — помисли си д’Артанян, — тоя юначага е работил винаги с горната част на главата си, с очите и мозъка. Навярно е някой учен: устата, носът и брадичката не изразяват абсолютно нищо.“

— Господине — отвърна тоя, когото така всестранно изучаваше д’Артанян, — вие ми правите голяма чест; не мога да кажа, че се отегчавам: аз — прибави той усмихнато — имам компания, която ме развлича винаги, обаче няма значение, много ми е приятно да ви приема.

Но като каза това, човекът с износените ботуши погледна неспокойно масата си, където бяха останали само мидените черупки и къс солена сланина.

— Господине — побърза да каже д’Артанян, — ей, сега съдържателят ще ми донесе тука една прекрасна печена птица и великолепна питка.

Д’Артанян прочете в погледа на непознатия, колкото и да беше бърз, страх от нападение на паразит.

Той отгатна правилно: при последните думи лицето на човека със скромната външност се проясни.

Действително, сякаш чакаше зад вратата, съдържателят се появи веднага, като носеше споменатите яденета. Питката и дивата патица бяха прибавени към солената сланина.

Новите познати седнаха един срещу друг на масата и братски си разделиха сланината и другите яденета.

— Господине — каза д’Артанян, — признайте, че компанията е хубаво нещо.

— Защо? — попита непознатият с пълна уста.

— Е, добре, веднага ще ви обясня — отвърна д’Артанян.

Непознатият спря да работи с челюстите си, за да слуша по-добре.

— Първо — продължи д’Артанян, — вместо една свещ, която щяхме да имаме поотделно, сега у нас горят две.

— Това е вярно — съгласи се непознатият, поразен от верността на забележката.

— Второ, виждам, че ядете с особен апетит питката ми, а аз ям с не по-малък апетит вашата сланина.

— И това е вярно.

— Най-после над удоволствието да имам по-добро осветление и храна по вкус аз слагам удоволствието да бъда в приятна компания.

— Наистина вие сте веселяк, господине — каза непознатият с усмивка.

— Да, господине, весел съм като всички хора с празни глави. О, вие сте нещо друго — продължи д’Артанян, — във вашите очи свети гений.

— О, господине…

— Позволете, ми да ви задам един въпрос.

— Какъв?

— Вие сте учен; нали?

— Не, но всъщност нещо такова…

— Хайде де!

— Аз съм писател.

— Ето виждате! — извика д’Артанян, като запляска радостно с ръце. — Не съм се излъгал! Това е чудесно…

— Господине…

— Е, какво, нима не е щастие да прекарам вечерта в обществото на писател, и то може би знаменит?

— О, господине, знаменит не е съвсем подходяща дума — възрази непознатият, като се изчерви.

— Скромен! О, колко е скромен! — рече д’Артанян възторжено. — Но кажете ми поне заглавията на вашите произведения, господине, за да мога по тях да отгатна името ви, което не благоволихте да ми съобщите.

— Аз се казвам Жюпене, господине — каза писателят.

— Хубаво име! Честна дума, хубаво име! — продължи д’Артанян. — Извинете, струва ми се, че съм чувал някъде това име.

— Но аз пиша стихове — каза поетът скромно.

— Ето на, значи съм ги чел.

— Написах и трагедия.

— Значи съм я гледал. Поетът се изчерви отново.

— Не вярвам, защото моите стихове още не са отпечатани.

— Тогава значи зная името ви от трагедията.

— Вие навярно пак се лъжете, защото господа актьорите от Бургундския театър не поискаха да я играят — каза поетът с горда усмивка, тайната на която е известна само на непризнатите таланти.

Д’Артанян си прехапа устните.

— И така, господине — продължи поетът, — — вие виждате, че сте се заблудили по отношение на мене, защото не ме познавате и не сте могли да чуете нищо за мене.

— Ето кое ме обърква. Името Жюпене звучи красиво и ми се струва много достойно да бъде познато, както са имената на господин Корней, Ротру или Гарние. Надявам се, господине, че ще благоволите да ме запознаете с трагедията си за десерт. Това ще бъде най-хубавият сладкиш, пусто да остане! Ах, извинете, господине, тая ругатня, която се изтръгна неволно от устата ми, защото съм навикнал да я слушам от моя сеньор и господар. Понякога си позволявам да я присвоявам, тъй като ми се струва благоприлична. Разбира се, позволявам си това само в негово отсъствие, защото, разбирате, че пред него… Но наистина, господине, това ябълково вино е ужасно! Съгласни ли сте с мене? И каната, в която е наляно, има такава неправилна форма, че едва стои на масата.