Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

А, точно умът ще ми попречи да се издигна!

Но за щастие, ако на тоя свят има справедливост, съдбата трябва да ме възнагради за всичко това, което направих за Ана Австрийска, и за всичко това, което тя не направи за мене.

И така сега съм добре с един крал, и то крал, който като че ли иска да царува истински.

Поддържай го, господи, на тоя славен път! Ами ако той иска да царува, ще има нужда от мене, а ако има нужда от мене, ще трябва да ми даде това, което ми е обещал. Топлина и светлина. Значи сега, както и попреди, аз вървя от нищо към всичко. Само че днешното нищо някога беше всичко. Там е цялата разлика.

А сега да се заловим със сърцето, за което говорих преди малко. Но всъщност имам ли сърце?“

И гасконецът сложи ръка на гърдите си, като че ли наистина търсеше мястото на сърцето.

„Ах, нещастнико! — промърмори той с горчива усмивка. — Ах, клетнико! Ти си въобрази за миг, че нямаш сърце? Напразно, негодни царедворецо, ти имаш сърце — и то много непокорно.

То говори в полза на господин Фуке.

А какво е господин Фуке по отношение на краля? Заговорник, истински заговорник, който дори не си прави труда да скрие от тебе, че заговорничи; значи какво оръжие би ти дал срещу себе си, ако неговата любезност и неговият ум не биха послужили за ножница на това оръжие!

Бунт с оръжие в ръка!… Защото най-сетне господин Фуке прави бунт с оръжие в ръка.

И така, докато кралят подозира смътно господин Фуке в глухо бунтуване, аз зная, аз мога да докажа, че господин Фуке е виновен да се пролее кръвта на кралски поданици.

Да, аз зная всичко това и мълча. А достойното за съжаление сърце иска още нещо за добрата постъпка на господин Фуке, за аванса от петнадесет хиляди ливри, за диаманта от хиляда пистола, за усмивката, в която имаше толкова горчивина, колкото и благосклонност. Той иска да му спася живота и аз ще го спася.

А сега, надявам се — продължи да разсъждава мускетарят, — глупавото сърце ще млъкне и ще сметне, че се е издължило на господин Фуке.

И така, сега кралят е моето слънце и тъй като сърцето ми се е издължило на господин Фуке, тежко и горко на онзи, който се осмели да застане пред това слънце! Напред за негово величество Луи XIV, напред!“

Тия размисли бяха единствените пречки, които можеха да забавят хода на д’Артанян. И така, щом приключи с размислите, той ускори хода на коня си.

Но колкото и да беше прекрасен кон, Зефир не можеше да върви безспирно. На другия ден след заминаването от Париж д’Артанян го остави в Шартр, у един стар приятел, съдържател на странноприемница, и измина с пощенски коне разстоянието между Шартр и Шатобриан.

Последният град беше още толкова отдалечен от морския бряг, за да може да се досети някой, че д’Артанян върви към морето, и достатъчно отдалечен от Париж, за да може да заподозре някой, че е пратеник на негово величество Луи XIV, когото нашият мускетар беше нарекъл свое слънце, като не предполагаше никак, че този, който още беше скромна звезда сред другите царствени светила, ще направи един ден слънцето своя емблема.

В Шатобриан д’Артанян напусна пощата и си купи кон с най-жалка външност, такъв кон, на който всеки кавалерийски офицер би сметнал за позорно да се качи. Като не се смята цветът на косъма, тая нова покупка му напомняше силно прословутия оранжев кон, с който или по-точно на който мускетарят навлезе в света. Впрочем на тоя кон се качи не д’Артанян, а прост гражданин със стоманеносиво палто и кафяви панталони — нещо средно между духовно и светско лице; приликата с духовно лице се подсилваше от голямата черна шапка, сложена върху изтъркано кадифено кепе; шпагата беше заместена с тояга, окачена с връв на ръката; под наметалото, като помощно оръжие, беше скрит добър нож, дълъг десет дюйма.

Новият кон, купен в Шатобриан, допълваше разликата. Той се наричаше, или по-скоро д’Артанян го нарече Фюре.

„Щом Зефир замених с Фюре — каза си д’Артанян, — трябва да умаля някак и името си. От д’Артанян ще стана просто Анян; това име ще подхожда повече на сивата ми дреха, кръглата ми шапка и изтърканото кепе.“

Господин Анян се впусна на път без преувеличено тръскане върху Фюре, който вървеше раван като истински обязден кон и който, вървейки раван, изминаваше леко дванадесет левги на ден. Опитното око на д’Артанян успя да отгатне силата и издръжливостта в сухите му, покрити с гъсти косми крака.

По пътя нашият пътник изучаваше неприветната и студена страна, по която минаваше, като търсеше благовиден предлог да иде в Бел Илан Мер и да разгледа там всичко, без да събуди подозрение.