Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Понякога змията е също тъй смела като лъва, соколът е също храбър като орела и изобщо няма нито едно животно, дори от най-страхливите, което да не прояви смелост, когато става дума за защита. Затова и Колбер не се уплаши от тридесет и двата зъба на д’Артанян; той взе суров вид и каза внезапно:

— Господине, имайте предвид, че господин суперинтендантът не е имал право да направи това, което е направил.

— Защо? — попита д’Артанян.

— Защото вашата платежна заповед… Ще бъдете ли тъй любезен да ми покажете вашата заповед?

— На драго сърце. Ето я.

Колбер грабна хартията с бързина, която възбуди в мускетаря неволно безпокойство и известно съжаление, задето я е дал.

— Ето виждате, господине — продължи Колбер, — кралската заповед гласи: „При предявяването на настоящето да се плати на господин д’Артанян сумата пет хиляди ливри, представляваща четвърт от заплатата, която му определям“.

— Наистина, така е написано — каза д’Артанян с привидно спокойствие.

— Е, добре, кралят е сметнал за необходимо да ви даде само пет хиляди ливри. Защо са ви дали повече?

— Защото са имали повече и защото са искали да ми дадат повече; това не засяга никого.

— Съвсем естествено е, че не разбирате от счетоводство — каза Колбер със съзнание за собственото си превъзходство. — Но кажете, господине, когато имате да плащате хиляда ливри, какво правите?

— Никога не ми се е случвало да плащам хиляда ливри — възрази д’Артанян.

— Все пак — извика Колбер раздразнен, — все пак ако имахте такова плащане, вие няма да плащате повече от това, което дължите.

— Това доказва само едно: вие плащате по един начин, а господин Фуке по друг — забеляза д’Артанян.

— Моят е правилен, господине.

— Не отричам.

— И вие сте получили това, което не ви се е полагало.

От очите на д’Артанян изскочи светкавица.

— Вие искате да кажете, господин Колбер, че съм получил предварително това, което е трябвало да получа после? И че като получа това, което не ми се е полагало, аз бих извършил кражба.

Колбер не отговори на това.

— Значи вие дължите на касата петнадесет хиляди ливри — каза той в порив на служебно усърдие.

— В такъв случай ще ми откриете кредит — отвърна д’Артанян с неуловимата си ирония.

— Съвсем не, господине.

— Хайде де! Как така?… Ще вземете обратно от мене тия три златни фишека ли?

— Вие ще ги върнете в моята каса.

— Аз ли? А, господин Колбер, не разчитайте на това.

— Но кралят има нужда от парите си, господине.

— А аз, господине, имам нужда от парите на краля.

— Може би, но вие ще ми върнете тая сума.

— За нищо на света. Винаги съм чувал да разправят, че по отношение на счетоводството, както вие казвате, един добър касиер не връща нищо, но и не взема обратно.

— В такъв случай, господине, ще видим какво ще каже кралят, когато му покажа тая платежна заповед, която доказва, че господин Фуке не само плаща това, което не се полага, но и не задържа документа, по който извършва плащането.

— А, сега разбирам, господин Колбер, защо ми взехте тая хартия! — извика д’Артанян.

В гласа му звучеше заплаха. Колбер не обърна внимание на нея.

— Вие ще видите по-късно ползата от това — каза той, като вдигна ръката, в която беше заповедта.

— О! — извика д’Артанян, като грабна бързо хартията. — Разбирам отлично това, господин Колбер, и няма нужда да чакам.

И я мушна в джоба си.

— Но това е насилие, господине! — викна Колбер.

— Хайде де, заслужава ли да се обръща внимание на държането на един войник? — отговори мускетарят. — Останете със здраве, драги господин Колбер.

И излезе, като се изсмя право в лицето на бъдещия министър.

„Сега тоя човек ще ме боготвори — каза си той. — Много е жалко, че едва ли някога ще се срещна с него.“

За човек, който е изпадал в по-тежки положения, сблъскването на д’Артанян с Колбер беше само смешно.

Ето защо през целия дълъг път от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар д’Артанян не преставаше да се смее, като си спомняше за разговора с господин интенданта.

Той все още се смееше, когато Планше, също така засмян, се показа на прага на къщата си. Впрочем Планше, откак се завърна патронът му и донесе английските гвинеи, се отдаваше почти непрекъснато на това, което правеше д’Артанян само от улица Ньов де Пти Шан до улица де Ломбар.

— Ето ви и вас най-после, драги ми господарю — каза той на д’Артанян.

— Да, но не за дълго, приятелю мой — отговори мускетарят. — Ще замина колкото се може по-скоро, тоест ще вечеряме, ще легна, ще спя пет часа и призори ще яхна коня. Какво, дадохте ли порция и половина на коня ми?