Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Не, не — намеси се Фуке, който през цялото време стоеше зад вратата на предната стая и беше чул Целия тоя разговор. — Напротив, моля ви да влезете, господин д’Артанян.

Д’Артанян изтри от дръжката на шпагата си последната кървава следа, изплъзнала се от вниманието му, и се върна.

Тук се намери очи в очи с трима души, лицата на които имаха най-различни изрази: у абата лицето изразяваше гняв, у Гурвил — смайване, у Фуке — обезсърчение.

— Извинете, господин министре — заговори д’Артанян, — но времето ми е скъпо. Трябва да отида в интендантството, за да се обясня с господин Колбер и да получа следващите ми се пари.

— Но вие можете да ги получите тук, господине — каза Фуке.

Д’Артанян погледна учудено суперинтенданта.

— Вие получихте тук необмислен отговор, господине, аз го чух — продължи министърът. — А при това човек с вашите заслуги би трябвало да бъде познат на всички.

Д’Артанян се поклони.

— Имате ли платежна заповед? — попита Фуке.

— Да, господине.

— Аз сам ще ви дам парите. Елате.

Той направи знак на Гурвил и на абата да останат в същата стая, заведе д’Артанян в кабинета си и запита:

— Колко трябва да получите, господине?

— Нещо като пет хиляди ливри, монсеньор.

— Това е навярно неизплатена заплата?

— Не, заплата за следното тримесечие.

— Пет хиляди ливри за тримесечие? — каза Фуке, като впери внимателен поглед в мускетаря. — Следователно кралят ви е определил двадесет хиляди ливри годишно?

— Да, монсеньор, двадесет хиляди ливри. Вие намирате, че това е прекалено много?

— Аз ли? — извика Фуке с горчива усмивка. — Ако аз умеех да разпознавам хората, ако вместо лекомислие и непоследователност аз притежавах благоразумие и предпазливост, с една дума, ако умеех като някои хора да уреждам живота си, вие бихте получили не двадесет хиляди, а сто хиляди ливри годишно и бихте служили не на краля, а на мене!

Д’Артанян се изчерви леко.

В похвалите, в самия тон на ласкателя винаги се крие сладка отрова, която понякога действува дори на най-силните хора.

Суперинтендантът извади от едно чекмедже четири фишека монети и ги постави пред д’Артанян.

Гасконецът разви един от тях.

— Злато! — каза той.

— Това ще би обремени по-малко, господине.

— Но тогава тук има двадесет хиляди ливри, господине.

— Без съмнение.

— Но аз трябва да получа само пет.

— Аз искам да ви спестя труда да идвате четири пъти в суперинтенданството.

— Вие ми правите много голяма чест, господине.

— Аз само изпълнявам дълга си, господин кавалер. Надявам се, че няма да запазите лошо чувство към мене заради необмислените думи на брат ми. Той е човек с избухлив, своенравен характер.

— Господине — възрази д’Артанян, — нищо повече не може да ме огорчи от едно ваше извинение.

— Тогава няма да се извинявам повече и ще се задоволя да ви поискам една милост.

— Милост? О, господине!

Фуке извади от пръста си един диамантен пръстен на стойност около хиляда пистола.

— Господине — каза той, — тоя диамант ми е подарен от един приятел от детинство, от човек, на когото направихте голяма услуга.

Гласът му затрепера явно.

— Услуга? — рече мускетарят. — Аз съм направил услуга на един от вашите приятели?

— Да, и вие не сте успели още да забравите за нея, господине, защото сте я направили днес.

— А как се наричаше тоя приятел?

— Господин д’Еймери…

— Единият от осъдените?

— Да, една от жертвите… Е, добре, господин д’Артанян, заради услугата, която сте му направили, моля ви да приемете тоя диамант. Направете го от любов към мене.

— Господине…

— Приемете го, приемете го, моля ви се. Днес съм в траур, по-късно може би ще узнаете всичко. Днес изгубих един приятел; е, добре, опитвам се да намеря Друг.

— Но, господин Фуке…

— Сбогом, господин д’Артанян, сбогом! — извика Фуке със сърце, препълнено със скръб. — Или по-скоро довиждане!

И министърът излезе от кабинета си, като остави д’Артанян с двадесет хиляди ливри и пръстена в ръка.

— Хм! — каза д’Артанян, след като помисли малко. — Тук нищо не може да се разбере!… Пусто да остане, само едно мога да кажа: той е благороден човек! Ще отида сега при господин Колбер… Може би той ще ми обясни нещо.

И излезе.

Господин Колбер живееше на улица Ньов де Пти Шан, в една къща, която принадлежеше на Ботрю.