Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Казвах ти да се държиш спокойно — рече д’Артанян на Менвил, който се търкулна в краката му.

— Път! Път! — продължаваха да викат другарите на Менвил, които се уплашиха най-напред, но скоро се ободриха, като видяха, че имат работа само с двама противници.

Но тия двама противници излязоха истински великани с по сто ръце, а шпагите в ръцете им действуваха като огнения меч на Архангел: при всеки удар на земята падаше човек.

— За краля! — викаше д’Артанян при всеки удар, тоест при всяко падане на човек.

— За краля! — повтаряше Раул.

Тоя вик стана лозунг на мускетарите, които се събраха около д’Артанян.

През това време войниците се съвзеха от преживяната паника и удариха отзад нападателите, като поваляха и тъпчеха всичко по пътя си.

Като видя святкащите шпаги и хвърчащите капки кръв във въздуха, тълпата започна да бяга и сама да се мачка.

Най-после се чуха викове за милост, викове на отчаяние; това бяха прощалните викове на победените. Двамата осъдени паднаха отново в ръцете на войниците.

Д’Артанян се приближи до тях, видя мъртвобледите им лица и каза:

— Успокойте се, нещастници, вие няма да бъдете подложени на ужасното наказание, с което ви заплашваха тия негодници. Кралят ви е осъдил на обесване. Вие ще бъдете само обесени и нищо повече.

В „Образът на света Богородица“ настъпи пълна тишина. Огънят беше угасен с две бъчви вино по липса на вода. Заговорниците избягаха през градината. Войниците повлякоха осъдените към бесилките.

От тоя момент работата тръгна много бързо. Палачът бързаше да свърши смъртната присъда; без да се грижи много за формалностите, той изпрати за една минута двамата нещастници на оня свят.

В това време всички заобиколиха д’Артанян и започнаха да го поздравяват. Той изтри потта от челото си, кръвта от шпагата си и вдигна рамене, като видя как Менвил се гърчи в последните конвулсии на агонията. И докато Раул отвръщаше очи от тежката гледка, д’Артанян посочи на мускетарите си бесилките с осъдените и каза:

— Горките! Надявам се, че умряха, като ме благославяха, задето ги спасих от изгаряне.

Тия думи долетяха до Менвил в момента, когато щеше да изпусне последната си въздишка. Мрачна и иронична усмивка се плъзна по устните му. Той поиска да каже нещо, но усилието, което направи, сложи край на живота му. Той издъхна.

— О, ужасно е всичко това! — промърмори Раул. — Да се махнем от тука, господин кавалере!

— Не си ли ранен? — попита д’Артанян.

— Не, благодаря.

— Е, юнак си, пусто да остане! Имаш главата на баща си и ръката на Портос. А, ако Портос беше тук, щеше да има на какво да се порадва!… — И каза като че ли на себе си: — Де ли се е дянал тоя храбър Портос?

— Да вървим, кавалере, да вървим! — настоя Раул.

— Една минутка, приятелю мой. Само ще взема моите тридесет и седем пистола и половина и съм на твое разположение… Къщата е наистина доходна — прибави той, като се връщаше от „Образът на света Богородица“, — но бих предпочел да имам по-малко Доходна в друг квартал.

Докато на площада Грев се разиграваше тая шумна и кървава сцена, няколко заговорници се събраха зад вратичката, която водеше от двора на пивницата в съседната градина. Като скриха шпагите в ножниците си, те помогнаха на един от тях да се качи на чакащия в градината оседлан кон и като ято подплашени птици се разлетяха във всички посоки: едни се прекачиха през оградата, а други се измъкнаха през вратите.

Качилият се на коня заби с такава сила шпорите в слабините му, че животното едва не прескочи през стената. Конникът мий а подобно на светкавица през площада Бодоайе и редица улици, като събаряше и газеше срещнатите. След десет минути той пристигна пред вратите на супер интендантството по-задъхан от коня си.

Като чу тропота на конските копита по павираната улица, абатът Фуке се показа на един прозорец, издаде се навън и попита, преди още конникът да скочи на земята:

— Е, какво, Даиикан?

— Всичко е свършено — отговори конникът.

— Свършено! — извика абатът. — Значи са спасени?

— Не, господине. Обесени са.

— Обесени! — повтори абатът и побледня. Внезапно се отвори една странична врата и в стаята влезе Фуке с бледо, разстроено лице и полуотворени устни, от които се беше изтръгнал вик на болка и гняв. Той се спря на прага, като слушаше разговора, който се водеше през прозореца.

— Негодници! — извика абатът. — Значи вие не сте се били?