Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Осъдените бяха изтръгнати от конвоя и бяха повлечени към пивницата „Образът на света Богородица“.

Тия, които ги влачеха, викаха: „Да живее Колбер!“

Народът се колебаеше, като не знаеше, чия страна Да вземе: на войниците или на нападателите.

Спираше го това, че тия, които викаха: „Да живее Колбер!“, започнаха също така да викат: „Долу въжето! Долу бесилката! В огъня! В огъня! Да изгорим крадците! Да изгорим кръвопийците!“

Тия викове подействуваха най-после на тълпата — въодушевиха я.

Простолюдието беше дошло да види смъртно наказание и ето че му се представяше случай да извърши лично наказанието.

Нямаше нищо по-приятно от това. Ето защо тълпата взе веднага страната на нападателите и заедно с тях завика:

— Да, да, в огъня крадците! Да живее Колбер!

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Струва ми се, че работата взема сериозен обрат.

Единият от хората, които стояха край огнището, се приближи до прозореца с горяща главня в ръка.

— Аха! — каза той. — Положението е напечено. След това се обърна към другаря си и прибави:

— Ето сигнала!

И внезапно допря горящата главня до дървената обшивка.

Къщата беше доста стара и се поддаде лесно на огъня За миг дъските запукаха и пламъкът запращя нагоре. Силен рев отвън отговори на виковете, които изпуснаха подпалвачите.

Д’Артанян, който не видя нищо, защото гледаше площада, почувствува изведнъж, че го задушава дим и го пърли пламък.

— Хей, пожар тук? — извика той, като се обърна. — Да не сте полудели, драги мои?

Двамата мъже го погледнаха учудено.

— Е, нали така беше уговорено? — запитаха го те.

— Уговорено да изгорите къщата ми?! — изрева д’Артанян, като изтръгна главнята от ръцете на подпалвача и му я мушна в лицето.

Вторият поиска да се притече на помощ на другаря си, но Раул го сграбчи, вдигна го и го изхвърли през прозореца, докато д’Артанян буташе другаря му по стълбата.

Освободил се пръв, Раул започна да кърти горящите части и да ги хвърля по пода.

Като се убеди с един поглед, че няма вече опасност от пожар, д’Артанян се спусна отново към прозореца.

Безредието на площада стигна връхната си точка.

Виковете: „В огъня!“, „На кладата!“, „Да живее Колбер!“, се смесваха с виковете: „На въжето!“, „На бесилката!“, „Да живее кралят!“

Групата, която изтръгна осъдените от ръцете на войниците, се приближи до пивницата. Както изглежда, тя беше крайната цел.

Менвил вървеше начело и викаше по-високо от другите:

— В огъня! В огъня! Да живее Колбер! Д’Артанян започна да разбира, че искат да изгорят осъдените и че къщата му е предназначена за клада.

— Стой! — извика той с шпага в ръката и единият крак на прозореца. — Менвил, какво искате?

— Път, господин д’Артанян, път! — беше отговорът.

— В огъня!. В огъня крадците! Да живее Колбер! — продължаваше да реве тълпата.

Тия викове изкараха д’Артанян от кожата му.

— Пусто да остане, какво безобразие! — извика той. — Да изгорят живи тия нещастници, осъдени само на обесване!

Пред вратата масата любопитни; притиснати до стената, преградиха пътя на Менвил и на хората му.

Между това до вратата оставаха най-много десет крачки.

Менвил направи последно усилие.

— Път! Път! — извика той с пистолет в ръка.

— Да ги изгорим! Да ги изгорим! — ревеше тълпата. — Кладата е в „Образът на света Богородица“.

Да изгорим крадците! Да ги изгорим двамата с Образът на света Богородица!

Вече не оставаше никакво съмнение: къщата на д’Артанян беше избрана за саморазправата.

Д’Артанян си спомни стария боен вик, който винаги въздействуваше ефикасно.

— На помощ, мускетари!… — извика той с гръмовит глас, способен да заглуши гърмежите на топовете, рева на морето и воя на бурята. — На помощ, мускетари!…

И като се надвеси над балкона, той скочи сред тълпата, която започна да отстъпва от къщата, откъдето валяха хора.

За миг и Раул се намери долу. Двамата извадиха шпагите си. Всички мускетари на площада чуха тоя боен вик, обърнаха се и познаха д’Артанян.

— При капитана! При капитана! — завикаха те от своя страна.

Тълпата се раздвои пред тях като пред носа на кораб. В тоя миг д’Артанян и Менвил се намериха лице срещу лице.

— Път! Път! — извика Менвил, като видя, че до вратата остават някакви си две крачки.

— Няма път! — отговори д’Артанян.

— Чакай тогава! — каза Менвил, като се прицели в него почти в упор.

Но преди да успее да гръмне, д’Артанян повдига ръката на Менвил с дръжката на шпагата си и заби острието й в тялото му.