Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А, ето и подкрепление! Д’Артанян побутна Раул с лакът.

— Да, братлета, подкрепление — каза той. — Ама че огън сте наклали! Кого се готвите да печете?

Двамата се разсмяха весело и вместо отговор хвърлиха още дърва в огъня.

Д’Артанян не сваляше очи от тях.

— Вие сте изпратени да ни кажете кога да започнем, нали? — попита единият от огнярите.

— Разбира се — отговори д’Артанян, който искаше да знае какво да прави. — Защо ще бъда тук, ако не за това?

— Тогава застанете на прозореца, ако обичате, наблюдавайте.

Д’Артанян се усмихна под мустак, направи знак на Раул и се разположи на прозореца.

В тоя момент площадът Грев представляваше страшна гледка.

Той беше залят от глави, които се вълнуваха като класове на нива. При всеки нов далечен шум всички тия глави се разклащаха, святкаха безброй очи; всеки нов наплив на хора караше да се вълнува по-силно тоя жив океан, вълните на който се удряха като вълните на прилив в оградата от войници около бесилките.

Тогава дръжките на алебардите падаха върху главите и раменете на настъпилите смелчаци и наоколо се очистваше обширно пространство, а задните редици се изтикваха от тоя внезапен напор до парапетите на Сена.

От височината на прозореца, от който се откриваше целият площад, д’Артанян видя с вътрешно задоволство, че намиращите се в тълпата мускетари и гвардейци си пробиваха успешно път с помощта на ръцете и дръжките на шпагите. Забеляза също, че те успяха да образуват група от петдесетина души и че с изключение на десетина заблудили се мускетари ядрото беше плътно и на разстояние на човешкия глас. Но не само това обстоятелство привлече вниманието на д’Артанян. Около бесилките и особено покрай аркадата Сен Жан кипеше някакъв жив водовъртеж; в него, сред безразличните неизразителни образи се виждаха мъже със смели, решителни лица, които си разменяха някакви тайнствени знаци. Сред особено оживените групи д’Артанян забеляза кавалера, който беше дошъл от съседната врата, градина в пивницата и се беше обърнал с реч към пиячите. Както изглежда, сега събираше хора и даваше някакви заповеди.

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Не съм се излъгал, познавам тоя човек: това е Менвил. Какво ли прави тук?

Глух шум, който се усилваше всеки миг, отвлече вниманието му на друга страна. Тоя шум беше предизвикан от появата на осъдените. На ъгъла на аркадата се показа предшествуващият ги отряд войници. Тогава шумът и говорът на тълпата се превърна в оглушителен рев.

Д’Артанян видя, че Раул побледня, и го удари силно по рамото.

При тоя рев огнярите се обърнаха и запитаха какво става.

— Пристигат осъдените — отговори д’Артанян.

— Добре! — казаха те и почнаха да разпалват още повече огъня.

Д’Артанян ги погледна с безпокойство; беше очевидно, че тия хора, които разпалваха без никаква нужда такъв огън, имаха особени намерения.

Осъдените се появиха на площада. Те ходеха пеша, пред тях вървеше палачът, а от двете им страни се движеха петдесет войници. Осъдените бяха облечени целите в черно; бяха бледи, но спокойни.

Те гледаха нетърпеливо над главите, като на всяка крачка се надигаха на пръсти.

Д’Артанян забеляза това движение.

— Пусто да остане! — рече той. — Колко бързат да видят бесилката!

Раул отстъпи назад, без да има сили обаче да се махне съвсем от прозореца. Ужасът има също своя притегателна сила.

— На смърт! На смърт! — крещяха петдесет хиляди гласове.

— Да, на смърт! — ревяха стотина особено яростни гласове, сякаш в отговор на тълпата.

— На въжето! На въжето! — продължи тълпата. — Да живее кралят!

— Я гледай! — промърмори д’Артанян. — Чудно нещо! Аз съм уверен, че не кралят, а господин дьо Колбер е заповядал дати обесят.

В тоя миг в тълпата започна блъсканица, която спря за малко шествието на осъдените.

Хората със смели, решителни лица, които д’Артанян беше забелязал, си запробиваха така бързо и енергично път през тълпата, че почти достигнаха линията на войниците.

Шествието потегли отново.

Изведнъж с виковете: „Да живее Колбер!“, тия хора (д’Артанян не ги губеше от очи) се хвърлиха върху конвоя, който напразно се опита да се сражава. Отзад напираше тълпата.

Вдигна се невъобразим шум и врява, сред които се чуха викове от ужас, звънтене на шпаги, на алебарди и мускетни изстрели. С една дума, настъпи общ хаос, в който д’Артанян не можа да различи вече нищо. Но скоро сред тоя хаос пролича някакво определено намерение, някаква силна воля.