Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Според текста на присъдата, който глашатаите четяха високо и лошо, двама откупчици, трупачи на пари, злоупотребители на кралски средства, рушветчии и измамници ще претърпят смъртно наказание на площада Грев, „техните имена ще бъдат окачени над главите им“.

А самите имена не се споменаваха в присъдата. Любопитството на парижаните достигна връхната си точка и, както казахме, огромна тълпа чакаше с трескаво нетърпение часа на наказанието. Навсякъде вече се беше разпространила новината, че затворниците, преместени в замъка Венсен, оттам ще бъдат докарани на площада Грев. И тъй предградието и улицата Сент Антоан бяха задръстени от народ. В дните на големи наказания парижкото население се разделя на две категории: към първата спадат плахите и кротки хора, които искат само да зърнат осъдените, зрителите философи, а към втората — любителите на силни усещания, които жадуват да видят самата смърт на осъдените.

Тоя ден д’Артанян, след като получи последните инструкции от краля и се сбогува с приятелите си (в момента те се състоеха само от един човек — Планше), си начерта плана на деня, както подобава на зает и делови човек, на когото всяка минута е скъпа.

„Заминаването е определено за разсъмване, в седем часа сутринта — каза си той. — Значи имам петнадесет часа пред мене. Да махнем шест часа сън, които ми са необходими — шест; един час за ядене — седем; един час за свиждане с Атос — осем; два часа за не предвидени неща — всичко десет. Следователно остават пет часа.

Един час да получа парите, тоест отказ от Фуше да ми даде парите; още един час да отида за тях при господин Колбер, да изтърпя въпросите и гримасите му; един час за преглеждане и подреждане на оръжията, дрехите, за намазване на ботушите. Остават ми още два часа. Пусто да остане, колко съм богат!“

Като разсъждаваше така сам със себе си, д’Артанян почувствува, че в главата му нахлува и го опиянява необикновена радост, младежка радост, ухание от някогашните хубави и щастливи години.

„През тия два часа — продължи мускетарят — ще отида да си получа наема за три месеца от Образът на света Богородица. Това ще бъде приятно. Триста седемдесет и пет ливри! Пусто да остане, каква чудна работа! Ако сиромахът, който има само една ливра в джоба си, имаше една ливра и дванадесет дениета, това щеше да бъде справедливо, щеше да бъде отлично; но на сиромаха никога не се случва такова щастие. А богаташът, напротив, получава доходи от капиталите си, които не пипа… Ето и тия триста седемдесет и пет ливри ми падат като от небето.

И така, ще ида в Образът на света Богородица и ще изпия с наемателя ми чаша испанско вино, което той непременно ще ми предложи.

Но трябва ред, господин д’Артанян, трябва ред.

Значи времето ни ще се разпредели така;

1. Атос.

2. Образът на света Богородица.

3. Господин Фуке.

4. Господин Колбер.

5. Вечеря.

6. Дрехи, ботуши, коне, екипировка.

7. и последно. Сън.“

Съобразно с това разпределение на времето д’Артанян отиде право у граф дьо Ла Фер, на когото разказа скромно и простодушно част от случилото му се.

Атос се безпокоеше малко относно причината за повикването на д’Артанян при краля; но още от първите Думи на приятеля си разбра, че се е безпокоял напразно. Разбра и това, че Луи беше възложил на д’Артанян някакво тайно поръчение, и не се опита дори да разпитва приятеля си за него. Само му препоръча да се пази и деликатно му предложи да го придружава, ако е възможно.

— Но аз не заминавам никъде, мили приятелю — каза д’Артанян.

— Как не заминавате? Нали идвате да се сбогувате с мене?

— О, да, да — отвърна д’Артанян, като се поизчерви, — заминавам да направя една покупка.

— Това е друга работа. Тогава, вместо да ви кажа: „Пазете се да не ви убият“, ще кажа: „Пазете се да не ви оберат“.

— Ако се спра на някакво имение, аз ще ви предупредя, приятелю мой; след това, надявам се, ще ми дадете полезен съвет.

— Да, да — отговори Атос, който от деликатност дори не се усмихна.

Раул подражаваше на баща си и беше сдържан като него.

Д’Артанян разбра, че беше отишъл много далеч в своята тайнственост, и сметна за неудобно да не каже на приятелите си накъде отива.

— Смятам да отида в Ман — каза той на Атос. — Добра страна ли е?

— Отлична, приятелю мой — отвърна графът, без да му изтъкне, че Ман е в същата посока като Турен и че като почака най-много два дни, би можал да пътува с приятел.

Но като се мъчеше да излезе от затрудненото положение, д’Артанян затъваше все повече и повече в обясненията си.